И тогава бях възнаграден за всичките ми мъки и страдания. Не мога да опиша изражението, което се появи в очите й, когато линейката се закатери по хълма.
Всички изминали дни на напрежение, страхове и кошмари се стопиха за миг, когато тя произнесе със слабия си глас:
— О, Джеф, скъпи! Не може да бъде!
Следващите няколко дни бяха най-щастливите в живота ми. Имах страшно много документация за обработване, но не отидох в офиса. Останах си в къщи, като се консултирах на места по телефона с Тед Уестън и Клара.
Преместихме леглото на Сарита във всекидневната, за да може да бъде до мен. Тя четеше или се занимаваше с плетиво, докато аз работех, като понякога оставяше всичко настрана и говорехме с часове.
Руменееше с всеки изминат ден и когато на четвъртия ден от изписването й дойде доктор Цимерман и видя как бързо се подобрява, нареди да я изкарваме вече в количка на колелца.
— Напредъкът й е забележителен, мистър Холидей — каза ми той, докато го изпращах до колата. — Бях сигурен че ще й подейства добре домашната обстановка, но не съм и предполагал, че чак до такава степен. Няма да се учудя, ако стъпи на крака само след два или три месеца.
На следващия ден ни докараха и количката и двамата със сестрата пренесохме Сарита в нея.
— Сега вече няма нужда да ме крепите чак толкова много — каза Сарита. — Можем да празнуваме. Покани Джак и Матисънови на обяд. Нека да дадем едно благодарствено угощение.
И направихме едно голямо парти.
Имаше пуйка и шампанско, а следобяд, след като по настояване на сестрата бяхме прибрали Сарита в къщата и Матисънови си бяха отишли, Джак и аз седнахме отвън на терасата с изглед към реката, където в далечината се виждаше моста и хората, които работеха по него.
Допушвахме си пурите, разхлабени и умиротворени. Разменяхме си реплики за различни неща и след малко Джак се изправи лениво, като каза:
— Пипнали са го накрая убиеца от Санта Барба. Тъкмо бях започнал да си мисля, че е отървал кожата.
Сякаш железен юмрук ме блъсна в гърдите. Мина известно време, докато успея да се окопитя, и после го запитах небрежно:
— За какво ставаше дума?
Той се протегна и се прозя в топлия летен следобед, след което произнесе с небрежен тон:
— Мислех, че знаеш. Това е оня момък, който е убил жената в бунгалото. Спипали го в един нощен клуб в Ню Йорк. Извадили патлаците и го простреляли. Казват, че нямало да го бъде. Чух го с едно ухо по радиото, докато стигна до тук.
Съумях някак си да запазя лицето си безизразно и гласа незаинтересован.
— Дали е вярно? — запитах аз, като не можах да позная гласа си. — Е, такъв му бил късмета. Мисля да отивам в офиса. Имаш нужда от почивка.
— Благодаря ти за угощението. — Той сложи ръка на рамото ми. — И не забравяй, Джак: щастлив съм, че Сарита оздравя. Тя е чудно момиче, а пък ти си невероятен късметлия.
Наблюдавах го как се спусна от хълма в черно-белия си Тандърбърд.
Дяволски късметлия!
Целият треперех и лицето ми беше потно.
Значи накрая го бяха пипнали!
Извадили патлаците и го гръмнали! Нямало да го бъде!
Щях да бъда дваж по-късметлия, ако пукнеше.
Трябваше да узная подробностите.
Казах на сестрата, че отивам в града. Тя ме успокои, че Сарита спи и тя няма да се отделя от нея.
Стигнах бързо по най-близкия щанд за вестници. Купих си един, но нямаше нищо за залавянето на Васари. Трябваше да се досетя, че материалът щеше да се появи едва във вечерните издания.
Подкарах към офиса. Умът ми се мяташе в паника.
Щеше ли да оживее? Ако оживееше, щеше да получи присъда за престъпление, което не беше извършил. Не можех да позволя да го натикат в газовата камера.
Имах доста работа в офиса, но открих, че практически ми е невъзможно да се концентрирам. Опитах се да проведа разговор с един от нашите доставчици, но съзнанието ми така се разсейваше, че той ме изгледа озадачен. Извиних се.
— Току-що изписаха жена ми от болницата — казах аз. — Та го отпразнувахме, и изглежда съм прекалил със шампанското.
След час от моста се върна Тед Уестън. Носеше вечерния вестник и го пусна върху бюрото. Още бях зает с доставчика, но вида на вестника на една ръка от мен окончателно ме довърши.
Започнахме да правим изчисления и направих толкова много грешки, че доставчикът не издържа:
— Вижте, мистър Холидей, нека да прекратим за днес. Изглежда шампанското е било супер. Да ви се обадя утре, а?
— Разбира се — казах. — Много съжалявам, но нещо главата ми не е в ред. Да, утре е по-добре.
Още не беше затворил вратата, и аз грабнах вестника.
— Нали не възразяваш, Тед?
— Какво говорите, мистър Холидей.
На първа страница бяха поместили снимка на Васари и едно мургаво момиче, което нямаше повече от осемнадесет години. Беше я прегърнал през раменете й и се усмихваше.