В четвъртък сутринта казах на Клара, че очаквам обаждане от сержант Киъри.
— Не искам да ме свързвате с него — казах аз. — Кажете му, че ми се е наложило да изляза и не знаете кога ще се върна. Нека да ви остави съобщение за мен.
Малко след единайсет тя влезе и каза че се е обадил.
— Каза, че ще ви чака в един часа в заведението на Тавънър.
Тавънър се намираше на пътя на няколко мили от Холанд Сити. Няколко минути преди един вече бях там. Влязох в бара, като носех обемисто куфарче с мен.
Киъри беше седнал в един ъгъл с двоен скоч и кана с вода на масата. Освен него имаше само още двама души, а те седяха далеч от Киъри.
Докато стигна до масата му, очите му изтекоха по куфарчето.
— Привет, авер — каза той. — Сядай. Какво ще пиеш?
— Нищо — казах аз, като седнах на пейката до него. Поставих куфарчето между нас.
— Виждам, че си донесъл парите.
— Не съм — казах аз.
Усмивката изчезна от лицето му и очите му внезапно станаха мраморни.
— Какво искаш да кажеш, че не си ги донесъл? — излая той. — Да не ти се ходи в дранголника, боклук скапан?
— Едва тая сутрин успяха да продадат облигациите — казах аз. — Нямах време да отида за парите. Ако дойдеш сега с мен, ще си ги получиш. Ще ги изброят пред теб и ги слагаш в джоба си.
Лицето му се обагри в тъмно пурпурно.
— Какво по дяволите е това? Да не си решил да ми играеш номера? — изръмжа той като се приведе към мен и ме загледа с дива злоба. — Само опитай, и така бързо ще те шибна зад решетките, че и на жена си няма да имаш време да се обадиш.
— Не е много лесно да се изброят двадесет хиляди долара, сержант — казах меко аз. — Мислех, че ще поискаш тая работа да ти я свърши професионалист. Но ако ти мислиш да си ги броиш собственоръчно, веднага отиваме в банката, вземаме парите и ги донасяме тук. Не се опитвам да ти извъртам никакъв номер.
Той ме изгледа със злобна подозрителност.
— За толкова тъп ли ме вземаш да ходя до банката с теб? Донеси ми парите в банкноти по двайсет долара. Аз ще ги изброя. И побързай.
— Какво ще получа срещу парите си? — запитах го аз.
— Пистолета и лентата. Както се уговорихме.
— Ще ми дадеш лентата, която записахме в кабинета ти, когато признах че съм замесен в застрелването на пазача в павилионите на Пасифик?
— Какво искаш да кажеш с това? Разбира се, че нея ще получиш.
— Какво ще кажеш и за една гаранция, че няма повече да ме шантажираш?
Помислих, че ще ме удари.
— Не използувай тая дума, когато говориш с мен, боклук скапан! — излая той. — Имаш дяволски късмет, че се отърваваш толкова евтино. Можех да ти поискам и тридесет хиляди. Икономисваш петнайсет годинки на топло с тия кирливи двайсет хилядарки!
— Ще се върна след час — казах аз.
Вдигнах си куфарчето и излязох. Качих се в колата и подкарах обратно към града.
Когато се върнах в офиса, Клара беше на обяд, а Уестън току-що излизаше.
— Тръгваме ли, мистър Холидей? — запита ме той като влязох в офиса. Обикновено обядвахме заедно.
— Вече хапнах — казах аз. — Имам малко работа, и после отново излизам. Можеш да тръгваш.
След като излезе, отворих куфара и извадих от него две празни кутии от пури и няколко рула вестници. Изхвърлих ги в кошчето за боклук и отместих куфара.
Запалих цигара и с изненада установих колко спокойни са ръцете ми. Седнах.
Представих Киъри как ме чака в заведението на Тавънър.
Така ти се пада, казах си аз наум. Накара ме да се изпотя и под езика само за половин час, преди да почнеш да ме изнудваш, а сега е мой ред. Ролите ни се бяха разменили. Все едно блъфирахме на покер. И двамата играехме ва банк и можехме да загубим всичко, но аз вече бях привикнал към мисълта, а той не беше.
В един и половина напуснах офиса и подкарах към Тавънър.
Продължаваше да ме чака. Месестото му лице блестеше от пот и очичките му блестяха злобно и мръсно. Изпитах истинско удоволствие като го видях че се е потил също като мен тогава в кабинета му.
Като ме видя че съм с празни ръце, лицето му се изкриви от бяс.
В бара имаше повече от дузина души, но никой от тях не седеше близо до масата му.
Следеше ме с поглед как пресичам бара, и устните му сипеха безмълвни псувни.
Придърпах един стол и седнах.