Офисът му не беше кой знае какво, нито пък клубът му.
Уили беше абсолютно бос при избора си на дрехи. Бледосиният му фланелен костюм и ръчнобоядисаната му вратовръзка с идиотската диамантена игла направо ме влудяваха.
Той пъхна парите в чекмеджето на бюрото си, облегна се на стола и ме изгледа въпросително.
— Какво те е ухапало, Джеф? Защо си тук?
— Открих едно момиче с вълшебен глас — казах. — Мило и драго ще даваш за нея. Точно това, което търсиш от сума ти време.
Закръгленото му месечинообразно лице изразяваше скука. Беше дебел, нисък и почти оплешивял. Имаше дребна уста, дребни очи и дребен разсъдък.
— Не търся никакви дами с вълшебни гласове. Имам ги с лопата да ги ринеш. Кога ще дойдеш на моето пиано? Ще ти дойде ли някога акъла в главата? Направо си прахосваш живота.
— Не се тревожи ти за мен. Добре съм си там, където съм. Трябва да чуеш това момиче, Уили. Можеш да я ангажираш на безценица и клубът ти ще гръмне. Страхотна е, а пък гласът й ще разплаче и най-трезвите ти клиенти.
Той извади пура от джоба си, отгриза върха и го изплю в другия ъгъл на стаята.
— Не знаех, че си хукнал подир фустите.
— Не съм хукнал никъде. Това си е чист бизнес. Действам като неин агент. Нека да ти я доведа тази вечер, а? Какво ще кажеш? Няма да ти струва и петак. Искам първо да я чуеш, и после вече ще поговорим сериозно.
Той повдигна тлъстите си рамене.
— Добре, добре. Не ти обещавам нищо, но ако е толкова страхотна, колкото я описваш, възможно е да намеря нещо и за нея.
— По-добра е отколкото бих могъл да я опиша.
Той запали пурата си и издуха пушека в мен.
— Слушай, Джеф, няма ли най-после да проумееш някои неща? Зарежи го тоя начин на живот. Един момък с твоето образование заслужава по-добра съдба.
— Остави това — казах нетърпеливо аз. — И така ми е добре. Ще се видим довечера — и излязох.
Знаех, че още щом я чуеше, Уили щеше да й предложи работа. Можех да се опитам да му измъкна седемдесет и пет долара на седмица. Това означаваше още седем и половина долара в моя джоб. Освен това бях сигурен, че само след две седмици пеене в клуба на Уили славата й щеше да се разнесе, и тогава вече щях да я настаня в някой бар, покрит целия с плюш, където парите щяха да бъдат вече съвсем прилични.
Идеята направо ме завладя. Започнах да се виждам като някоя важна клечка с огромен офис, и тълпи от интервюиращи ме за най-известните ми подопечни звезди.
Веднага се върнах в квартирата си. Сега беше моментът да обявя на Рима, че аз ще съм нейния агент. Нямаше да я свържа с Уили докато не подпишех договор с нея. Не бях толкова луд да я закарам направо при него и сетне някой тарикат да ми я отмъкне.
Вземах стъпалата по две наведнъж и влетях в стаята й. Момичето за всичко, Кери, тъкмо застилаше леглото с чисти чаршафи. Нямаше и следа от Рима.
Кери се втренчи в мен. Беше едра и пълна жена с пиян и безработен съпруг.
Двамата се разбирахме отлично. Всеки път, когато ми оправяше стаята, обсъждахме проблемите си. Нейните, разбира се, бяха далеч повече от моите, но тя винаги съумяваше да бъде приветлива и всеки път ме увещаваше да зарежа тоя начин на живот и да се прибера вкъщи.
— Къде е мис Маршал? — запитах я аз, без да влизам в стаята.
— Преди половин час освободи стаята.
— Освободи стаята? Искаш да кажеш, че напусна?
— Ами да. Отиде си.
Някаква страшна тежест ме притисна.
— Не остави ли нещо за мен? Някаква бележка? Не каза ли къде отива?
— Не, и не остави никаква бележка за вас.
— Плати ли за стаята?
Кери се ухили, оголвайки едрите си жълти зъби. Мисълта, че някой може да се измъкне от къщата на мисис Милард без да плати, направо я разсмя.
— Разбира се.
— Колко?
— Два долара.
Поех си дълбоко и бавно въздух. Изглежда, че ме бяха прекарали с половин долар. Трябва да е била с пари през цялото време. Бях се хванал на изпълнението с умиране от глад.
Отидох до вратата си, извадих ключа пъхнах го в ключалката и се опитах да го завъртя, но не успях. Натиснах дръжката и вратата се отвори широко. Не беше заключена. Спомних си, че я бях заключил преди да тръгна към Уили, а сега беше отключена.
Почувствувах някакво замайване, като се приближих до масата. Чекмеджето също беше отключено, и тридесетте долара, с които трябваше да карам през идващите седем дни, бяха изчезнали.
Бяха ме прекарали, и то жестоко.
II
Седемте дни ги изкарах на мускули. Ръсти ме подхранваше два пъти на ден, но не искаше и да чуе за цигари. Мисис Молард се смили над мен и не ме изхвърли с уговорката да платя идната седмица наведнъж за двете. Някак си успях да преживея седмицата и мислих много за Рима. Казвах си, че само да я срещна ще я накарам да ме помни цял живот. Болеше ме, че не успях да се вмъкна в импресарския бизнес. Но само след две седмици вече бях забравил за нея и навлязох отново в обичайния си безплоден живот.