— Да замине? Къде? — Мелъди усети как стаята се завърта като циклон.
— Кой е? — прошепна Глори.
Мелъди махна с ръка и побърза да се уедини във всекидневната.
— Можеш ли да дойдеш в кафене „Кристълс“ срещу летището след четирийсет минути?
— Аха — едва успя да каже тя.
— Добре. До скоро. И внимавай да не те проследят.
От другата страна затвориха.
Мелъди погледна за последен път страничното огледало — зад тях нямаше никой, освен тъмнината и уличните лампи.
— Това е мястото — прошепна тя, когато забеляза трите светещи букви на кафенето. — Завий наляво на „каф“.
— Ха! — каза Кандис, гледайки към окаяния надпис. — Мислиш ли, че Франки може да оправи светлините само с едно докосване?
Мелъди не знаеше. А и не беше в настроение да гадае.
Кандис включи мигача.
— Да го направим! — Тя завъртя рязко волана и със свистящи гуми беемвето влезе в паркинга на кафене „Кристълс“. Паркира до един джип с прозорец от картон и тиксо.
Мелъди потъна навътре в седалката.
— Поне изключи фаровете.
— Виж, наистина трябва да се отпуснеш — тросна й се Кандис, уморена от несекващата параноя на сестра си.
— Кажи това на дрехите си.
Кандис погледна надолу и се засмя. Беше облякла камуфлажния елек на Глори за наблюдение на птици и шапката с козирка, на врата й висеше бинокъл, а от един от джобовете й се подаваше свирка. Трудно бе човек да я вземе на сериозно. Но сестра й имаше право. Мелъди трябваше да се отпусне. Особено по отношение на преследването.
— Не виждам колата им. Мислиш ли, че сме ги изпуснали? Или може би… — Мелъди не можа да довърши. Едно беше Джаксън да е отпътувал вече, друго — да е бил заловен.
— Никога ли не ти се е налагало да се измъкнеш на някой преследвач?
Мелъди поклати глава.
— Хора, които се укриват, не паркират в средата на паркинга.
— Имаш право — призна Мелъди, докато оглеждаше порутеното крайпътно заведение. Щорите бяха пуснати. — Ти какво би направила? Нали знаеш, ако приятелят ти заминаваше? — произнесени на глас, думите накараха стомаха й да се свие на топка.
— И той все още не ми е омръзнал?
— Очевидно!
— Хм… — Кандис потупа брадичката си. — Никога не ми се е случвало. Но предполагам, че бих го накарала да остане.
— Как?
— А, това вече е твоя работа. — Кандис се приведе към нея и я потупа по рамото. — Моята е да следя за полицаи. — Тя извади свирката за птици от джоба си и я наду. Звукът напомняше на кълвач, глътнал креслива играчка. — Чуеш ли това, значи трябва бързо да се омиташ. Сега върви, преди да си е тръгнал.
„Да си е тръгнал?“ Нещо притисна още по-силно Мелъди в гърдите.
Щом я отвори, звънчетата на вратата зазвъняха. Приятният аромат на кафе и понички не можа да събуди апетита й. Барплотът със сребристочерните столове, както и петте червени сепарета бяха предвидими. Но не и партитурата от „Бохеми“13, която се носеше от джубокса. Това ли бе последното място, на което двамата с Джаксън щяха да се целунат? Щом прекрачи прага, Мелъди надяна качулката. Това бе най-близкото до прегръдка, което получи.
Имаше само двама посетители: оплешивяващ мъж с кадифено сако, наведен над чиния спагети, и чернокосо момче, потънало в четене на списание Hot Rod. На бузата му имаше белег, а тениската му бе с надпис „Здрасти, аз съм Рик“. От паника по челото на Мелъди избиха капки пот. Джаксън вече си бе тръгнал.
— Маса за един? — попита изрусената до бяло сервитьорка и пукна един балон с ментовата си дъвка. Ръцете и, осеяни със старчески петна, кръжаха над купчина менюта.
— Ъ-ъъ — запъна се Мелъди. „А сега какво? Да се връщам обратно в колата? Да чакам? Да покажа на сервитьорката снимка на Джаксън? Или на Ди Джей? Да я питам дали е виждала някой от двамата?“ Хиляди варианти засипаха Мелъди, но нито един от тях не си струваше да се обмисли. Той трябваше да е тук! — Всъщност имам среща…
Звън!
Мелъди бързо провери телефона си.
До: МК
14 октомври, 21:44
Блокиран номер: Седни при Рик.
Тя вдигна глава. Рик свали списанието и опита да се усмихне, но успя само да извие устни в трепереща гримаса.
„Да!“
— Ще седна при това момче.
Сервитьорката й намигна, все едно казваше: „И аз щях да седна при него, ако бях по-млада с двайсетина години“.