— Вечерята е готова! — обяви Дон и пусна пластмасовия буркан за мляко на плочките. Той се приземи и отскочи глухо. Хауи избухна в смях и двамата тризнаци излетяха, като затръшнаха вратата след себе си.
Погнусена и трепереща, Клаудин спря душа.
— Клео, ще си платиш за това — измърмори тя под нос и, държейки бившата си приятелка отговорна, заобиколи внимателно мравуняците от обръснати косми, изрязани нокти и захвърлено бельо. Потискащи апетита миризми бяха попили в косата й, а вечно вдигнатата седалка на тоалетната чиния само влошаваше нещата. Ако можеше сега да я видят отнякъде приятелките й… чудно какво ли щеше да ги разсмее най-напред? Сплъстените й къдрици? Назъбените нокти? Кафявата рекламна тениска от хотелския магазин за сувенири, която не й бе по мярка? Вероятно тениската. Но какво да се прави? Дрехите й бяха вкъщи… заедно с грима, уединението и целия й живот.
На долния етаж в ресторанта всичко освен пълната луна бе на мястото си. Червените плюшени завеси, ушити от майка им с помощта на Клаудин още когато отвориха ресторанта, закриваха изгледа към паркинга и създаваха илюзорното усещане у посетителя, че се намира в уютна всекидневна, сгушена в Алпите, а не само на петнайсетина километра северно от Салем, точно до магистралата. Свещи с цвят на вино блещукаха. Дънерите в каменното огнище горяха буйно. Осемнайсет маси стояха готови, но празни. В кухнята майка им затопляше нова тава с кифли. Седнали около кръглата маса в центъра и потънали в разговор, момчетата вече похапваха втората си порция.
— Здравей, Дийни. — Сериозността на баща й бързо се стопи до лепкава нежност. — Как е безценното ми кутре?
— Здрасти, татко — преди да седне, тя го целуна по главата. Гъстата черна коса и дебелите вежди на Клаурк Улф винаги й напомняха за бащата на Сет от „Кварталът на богатите“. — Мислиш ли, че ще можем да поработим върху шофирането ми тази седмица? Остават две седмици, докато стана на шестнайсет.
— Когато се прибера — отвърна той. — Утре заминавам за Бивъртън по работа. Ще се върна в четвъртък.
— Нещо голямо ли? — попита тя, като се молеше за нови пирони, метални форми или парчета мрамор. Или още по-добре — някоя изненада като онези манекени от стария универсален магазин, който бе съборил. Не че имаше някакво значение. Докато успяваше да превръща боклуците, които й носеше, в съкровища, видеоблогът й „Има ли вълк15, има и начин“ щеше да продължи да събира последователи. Първият епизод, „Стъкло с целувки“, в който бе закачила на стената парчета стъкло и бе помолила всичките си приятелки да ги покрият с целувки в разноцветни червила, вече бе събрал седем последователи. Не след дълго щеше да отговаря на обаждания за своето собствено шоу по канал „Направи си сам“. Сетне щеше да се премести, да си купи просторно таванско помещение — щеше да го направи сама и да покани всичките си приятелки (включително козметичката Аня) да заживеят при нея. И от този момент нататък единствените кожи, които щяха да се изтягат из къщата, щяха да бъдат прелестни и изкуствени.
— Ще правя къщичка на дърво и детска площадка в двора на някаква префърцунена двойка — обясни той и сипа лъжица задушени гъби в чинията си. — Тъй че сигурно ще има цял тон стърготини.
— Отлично. — Клаудин се усмихна при мисълта, че ще може да направи нови дизайни за декорация на нокти, като импровизира върху парченцата дърво, които след това щеше да залепи от външната страна на лаптопа си. Това беше ли достатъчно добра блогърска идея?
— Момчета — дъвчейки, продължи Клаурк. — Докато мен ме няма, разчитам на вас да се грижите за майка ви и Дийни. — Той въздъхна. — Поне Лина е в безопасност в изправителния дом.
— Да можеше да се каже същото за съквартирантите й — пошегува се Дон.
Останалите момчета се засмяха.
— Ако наистина искате да се грижите за нас, момчета, ще изчистите сапуна от обръснатите косми и ще отпушите канала — каза Клаудин, макар че не това имаше предвид баща й. До гуша й бе дошло да бъде обгрижвана и подценявана, особено от банда момчета, които изстискваха толкова паста за зъби, колкото никога не можеха да употребят. — Не разбирам защо трябва да делим една баня, когато целият хотел е на наше разположение — продължи тя. Покорена от богатия аромат на масло и говеждо, Клаудин бързо заби вилицата си в последната пържола и я пусна в чинията си, изпреварвайки Клод с една хилядна от секундата.
— Защото не искам да изцапаме всички стаи — провикна се Хариет от кухнята.