По-късно същата вечер тя се събуди от хрущенето на автомобилни гуми по чакъл. Все още под влиянието на призрачните останки от съня, тя се опита да определи къде се намира. Беше тъмно. Одеялото миришеше на мокро куче вместо на нежен омекотител за пране. Със сигурност това не беше стаята й на Радклиф Уей.
Нещо започна да шумоли, подобно на тяло, въртящо се на кожена седалка. Чу се дишане. Пулсът на Клаудин се ускори. Адреналинът я разбуди напълно.
„Ох!“ Една обувка я удари по ребрата. След нея последва още една. После нещо по-леко. Тя прехапа устни и застана неподвижно.
— Знам, че си там — каза Клод.
„Опа.“
С един ритник Клаудин отметна одеялото от себе си.
— Как разбра? — Тя се изправи и седна на задната седалка.
— Започна да хъркаш, щом стъпихме на магистралата.
— И ти не ме върна обратно? — По-големият й брат винаги успяваше да я изненада. — Ами ако татко научи?
— Ще му кажа, че не съм знаел.
— Ами ако нещо ми се случи? — подразни го тя.
Той се обърна към нея.
— Няма да го позволя.
— Защо правиш това?
— Защото знам, че понякога не се отнасят справедливо с теб — призна Клод.
Клаудин се усмихна. Най-сетне някой разбираше.
— Какво ще кажат мама и татко, когато се събудят и видят, че те няма? — изпита я Клод.
— Самолетът на татко излита за Бивъртън към четири сутринта, а мама ще отиде с колата на пазар в Сиатъл, за да ни запаси с храна. Ще тръгне, преди да сме станали, и няма да се върне до понеделник вечерта. Ако тръгнем веднага след мача ти, ще успеем да я изпреварим.
— Ами братята?
— Ти си пъхнал бележка под вратата им с обещание да им купиш Wii за Коледа, ако си мълчат.
— Така ли? Не знаех.
Клаудин се засмя.
— Не се тревожи, ще ти върна парите, щом шоуто ми за майсторене тръгне. Сега може ли да слезем вече от колата и да си отидем вкъщи? Козината ми ще започне да капе, ако скоро не сваля тези дрехи.
— Чакай! Трябва да сме предпазливи — предупреди я Клод, докато отваряше вратата. — Паркирах натри пресечки от къщата, за да не изглеждаме подозрително. Да минем през клисурата.
— По улицата е по-добре. Хората ще ни търсят в клисурата. Но ако просто вървим по улицата, никой няма нищо да заподозре.
— Това е безразсъдно. Просим си да ни заловят. — Клод внимателно затвори вратата.
Клаудин отвори своята.
— Не. Ако тръгнем през клисурата, ще си изпросим залавянето.
— Аз те докарах дотук, аз решавам — не отстъпваше Клод.
— Забрави. Ти върви по твоя път, аз по моя. — Клаудин не бе съвсем сигурна за какво точно се бореше вече, но отказваше да отстъпи.
— Не мога просто да те оставя — изпухтя той.
— Тогава ела с мен по улицата. — Клаудин стъпи на тротоара.
Тя тръгна по улица „Глейсър“. Чувстваше се гола и изложена на показ. Жива и самоуверена. Уплашена и пълна с живот. Неоспоримо независима. И това й харесваше.
— Чакай! — прошепна Клод, който се опитваше да я стигне.
Половината улица извървяха в мълчание, с наострени сетива, наежени.
Най-сетне брат й наруши тишината.
— Защо винаги се опитваш да бъдеш водачът?
— Не се опитвам — прошепна Клаудин. — Аз съм.
— Много смешно — засмя се Клод.
Но някой ден все някак Клаудин щеше да намери начин да го докаже. И когато успееше, тя щеше да се смее последна.
„Ако можеха да ме видят сега…“
Ако момчетата в училище знаеха, че прекарва неделята си гол в стаята на Кандис Карвър, разрушителни земетресения от завист щяха да ги разтресат, мислеше си Били. Вътре миришеше на гардения, ванилия и красиво момиче. Разбира се, той никога нямаше да се похвали. Това щеше да е толкова плебейско. Освен това нещата не стояха така. И двамата с Кандис биха предпочели да седнат в Whole Latte Love, но тогава трябваше най-малко четиринайсет пъти да направят номера, в който Били тайничко отхапва от десертите на хората, преди да могат да спрат да се смеят и да започнат да разговарят. А и Кандис не искаше да мислят, че си говори сама. Макар че точно това правеше през последните двайсет минути и май нямаше голямо значение къде са. Но пък ако Били разбираше противоположния пол, нямаше да прекарва цялата нощ, водейки мислено протокол на събитията…