— Ти изобщо слушаш ли ме? — сепна го рязко Кандис, докато ходеше напред-назад пред украсеното си с воали розово легло. — Чакай, не си си тръгнал, нали? — Тя разпери ръце, сякаш опипваше пътя си в тъмен килер. — Били?
Случаят предлагаше отлична възможност да завърже връзките на обувките й една за друга, но не му беше никак до шеги.
— Още съм тук — отвърна той, докато крачеше редом с нея. Много по-приятно щеше да бъде да се свие на балдахиновото легло, но предвид голотата му това щеше да е невъзпитано.
— А, добре — каза Кандис и продължи разказа си: — Значи, Али мисли, че трябва да й дам моя билет, след като двете с Ванеса вече са се сдобрили, защото твърди, че го е купила за нея и ми го е дала само за да я накара да ревнува, което, между другото, според Данис е пълна глупост, защото тя е била там, когато Ванеса си е правила списъка с покупки. И сега Али ми се надува — на мен, когато това е само между тях двете с Ванеса… струва ми се. Нейт Гарет казва, че просто се чувства застрашена, защото аз съм момиче с три температури — горещо, хладно и топло, — а тя е само блудкаво ледена. И аз й го казах това. И сега тя наистина ми е ядосана. Не че ме интересува. Тя е тази, която твърди, че РАД трябва да си имат свое училище. Нали ти казах за това? Е, няма как някой да е повече анти-ГАЩИ от това. Така че й казах: „До скоро Али-бали“.
— Браво на теб — разсеяно рече Били. Не че най-новата драма на Кандис не го вълнуваше. Или не оценяваше дяволитото й чувство за хумор, стила й, който диктуваше модните тенденции в училището, русата й коса или синеокото й великолепие. Той ценеше разцъфтяващото им безкористно приятелство и не би искал това да се промени. Просто умът му бе другаде. Което превръщаше концентрирането в яздене на подивял мустанг. След секунда-две Били биваше изхвърлен.
— Твой ред е — каза Кандис, седна на края на леглото и скръсти обутите в сив клин крака под роклята от слонова кост. — Слушам те — и килна глава на една страна.
— Какво? — попита Били отбранително.
— Ти да не мислиш, че си съчиних историята с Али само за да послушам гласа си?
— А?
— Очевидно нещо те тревожи. Откакто дойдохме у дома, не си направил и една смешка. — Тя се усмихна, предоволна от детективските си умения. Всеки друг на нейно място щеше да изглежда самодоволен. Но Кандис излъчваше осемнайсеткаратово очарование. — Аз започнах с моята емоционална криза. Сега е твой ред.
— Не е честно! Твоята е измислица — усмихна се той накрая.
С въздишка тя поклати глава, досущ като разочарован психолог.
— Заради Франки е, нали?
Коремът му се обърна, щом чу името й.
— Сега, когато Брет е извън играта, си казах, че може би имам шанс.
— Ура! — Кандис зарита с крака. — Време е да ви сватосам!
— Не — извика Били и цапардоса главата си в пръта на балдахиновото легло. — Точно там е проблемът. Тя няма да ме иска по същата причина, поради която ти отказа да се срещнем в Whole Latte Love.
Кандис отвори уста да протестира, но спря. Той имаше право. Дори тя не можеше да спори срещу това.
— Дори не съм регистриран в „Мърстон“ — за първи път призна той. — Госпожа Джей е единственият учител, който знае за съществуването ми. Ходя там, за да съм с вас и да уча.
— Но Франки знае за съществуването ти — опита Кандис. — Ти си един от най-добрите й п…
— Не го казвай — ужасен от думата настойчиво каза той. Да бъде неин приятел, бе като да използва лъжица, за да нареже пържола. Щеше да остави следи по повърхността, но никога нямаше да навлезе по-надълбоко. — Все едно, няма значение. Тя заслужава повече от момче, което не може да носи никакви дрехи.
— Защо?
— Защото тя е порядъчно момиче, което…
— Не — засмя се Кандис. — Защо не носиш дрехи?
Въпросът изненада Били. Шест години вече никой не му го бе задавал. Още повече бяха минали, откакто той бе спрял да го задава на себе си.
Отначало, когато започна да изчезва, стигаше да сложи някоя дреха на стратегическо място, за да скрие липсващата част. Ръкавица върху невидимата ръка. Лепенка на незабележимата вежда. Шал около прозрачния врат. Но петната постепенно се разпространяваха, ставаха все по-големи и започнаха да се свързват като локви, докато най-сетне покриха всичко. Тогава единствената възможност сякаш беше да изчезне.