— Най-добрият досега! — обяви блондинката, чиито слънчеви очила на главата бяха поръсени с цветни захарни пръчици.
— Казваш това след всеки нов клип — каза момичето, което бе завързало клина си с полицейска лента.
— Почакай да отидем на концерта — каза Фолиото на балончета.
Франки ахна.
— Ще ходите на концерта?
— Остават тринайсет дни! — засия Захарната пръчица.
— А ти? — попита Полицейската лента, без да знае, че на предния й зъб имаше размазано петно червено червило.
— Иска ми се да отида — въздъхна Франки. — Но без връзки е невъзможно да си купиш билет.
— Не е вярно — заяви Фолиото на балончета и прегърна Полицейската лента и Захарната пръчица. — Ние чакахме денонощно.
Усетила мигновена близост поради общата им любов към Гага, Франки си призна:
— Откакто съм се родила, винаги съм била малко чудовище. Преди няколко седмици сложих в косите си бели кичури и…
Неочаквано Вивека сграбчи Франки за яката на раираното розово-черно поло и я завлече навън.
— Какво става? Мамо, какво правиш? Взе ли телефоните?
— Не говори, преди да сме се качили в колата! — скара й се Вивека. — Нито дума!
Сигурно бе станало нещо с ваучерите. Нещо смущаващо.
Вивека затръшна вратата на волвото, усили радиото — в случай че някой ги подслушваше? — и процеди през зъби:
— Какво си мислиш, че правиш?
— Аз ли? — Франки пусна искри. — Какво съм направила?
Вивека набута ключа в стартера.
— Не ми пробутвай този невинен тон. Франки, как можа? След всичко, което се случи? Как?
Франки се засмя нервно.
— Мамо, какво съм направила?
— Да кажеш пред тези непознати, че си родено чудовище? — Тя изгаси колата и отпусна глава в ръцете си. — Едно е да изложиш себе си на опасност за пореден път, но тази дума? Толкова е унизителна. Какво се е случило с теб?
Франки се разсмя.
Вивека се извърна към нея, без да може да повярва. Лъскавата й конска опашка бе необикновено раздърпана.
— Намираш, че това е смешно?
— Мамо, ако исках да разкрия самоличността си, щях да започна да стържа грима, който запушва порите на лицето ми.
— Тогава какво…
— „Малко чудовище“ идва от Лейди Гага. Така тя нарича феновете си. И това няма нищо общо с РАД.
— Какво?
— Да. Не съм опитвала да се предам.
— Наистина ли?
Франки повдигна вежди, сякаш да каже: „Хайде де, мамо, заслужавам повече доверие“.
Постепенна усмивка като изгряващо слънце озари лицето на Вивека. Искрата във виолетовите й очи се върна.
— Какво облекчение. — Тя взе Франки в прегръдките си с аромат на гардения, като ту плачеше, ту се смееше.
— Сигурна съм — отново се засмя Франки. — Кажи, взе ли телефоните?
— Взех ги.
Когато вече пътуваха по магистралата, Вивека каза:
— Изглежда, се справяш с това много по-добре от мен.
Капки дъжд опръскаха предното стъкло.
— Не съвсем — призна Франки.
Вивека погледна загрижено дъщеря си.
— Би трябвало да мисля как да обединя всички, но опитам ли, мислите ми се връщат към Брет. — Франки въздъхна. — Все още не мога да повярвам, че така се е възползвал от мен. — Произнесени на глас, думите притиснаха гърдите й.
— Мога да си представя колко е болезнено. — Вивека сложи ръка на рамото на Франки.
Истината бе, че отсъствието на Брет от живота й болеше повече от предателството му. Но рационалният ум на майка й никога нямаше да прозре логиката в това. „Как може някой, който ти е причинил болка, да ти липсва?“, би попитала Вивека. Франки щеше да свие рамене в отговор: „И аз не разбирам“, а накрая щеше да се почувства още по-жалка и от преди.
— Може би тук има поука — предложи професор Вивека.
Франки погледна навън към профучаващите коли. Тя не искаше поука. Искаше Брет.
— Може би, докато нормитата станат по-толерантни, би могла да опознаеш по-добре някои от момчетата РАД. Братята Улф са симпатични момчета.
„Мамо, думите ти са толкова ужасни, колкото и техните!“, искаше да изкрещи Франки, но замълча. В съвета на майка й имаше някаква истина. Защо да си търси белята? Всичко беше толкова логично. Но в чувствата място за логика нямаше.