— Гло-риии — извика Бо, като отвори вратата. — Гло-риии!
— Намери я — изсъска тя, преди да отвърне: — Тук горе съм.
Ботушите му се затътриха по дървените стъпала, докато се изкачваше. — Няма да повярваш — каза той с въздишка. — „Убежището“ е затворено за частно парти!
— Какво? Сигурен ли си? — ахна Глори. — Крамърови ще са тук след по-малко от час. Какво ще им сервирам?
Стомахът на Мелъди се сви. Съвсем бе забравила, че пластичният хирург и семейството му бяха канени на вечеря.
— Опитах „Егейско море“ и „При Русо“, но и двете бяха затворени. Затова отидох до китайския ресторант.
— Пфу — оплака се Кандис.
— Обзалагам се, че е заради това шоу по телевизията — заяви Глори.
— Какво? Мислиш, че собствениците на ресторантите са РАД? — попита Бо. От неговите устни думата прозвуча необичайно. Както когато казваше „суперско“ или „пусни един есемес“.
— Не бих се изненадала — отвърна Глори. — Може би са напуснали града.
— Не драматизираш ли малко? — попита Бо.
Като бодлив трън тревогата раздра Мелъди отвътре. За малко и Джаксън щеше да замине. „Ами ако не бях успяла да го спра?“
— Няколко от момичетата днес в салона си говореха по темата и някаква възрастна жена, дошла да се накъдри, каза, че всички РАД трябвало принудително да бъдат затворени на голям кораб в средата на Тихия океан. Все още я преследвали кошмари от филма „Франкенщайн“ и до ден-днешен хората с четвъртити глави й докарвали силен стрес. Горката женица, щом видела Арнолд Шварценегер, веднага припадала. По нейните думи.
— Тъпо парче — каза Кандис.
Мелъди не можа да не се разсмее. Дори в най-тежките моменти сестра й винаги успяваше да разведри настроението.
— Лично аз не виждам какво толкова има в това — додаде Глори. — Докато РАД не пречат на живота ми, пукната пара не давам с какво се занимават, освен ако не почнат да си режат ноктите на обществени места. Не мога да понасям това, независимо кой го прави. Толкова е грозно. Така, по-добре да сложа храната в някоя йенска тава, преди да са ме хванали. Кандис, кажи на Мели, че е време да спре да учи. Вечерята е след половин час. Трябва да се изкъпе.
— Чу ли това? — попита Кандис, като чукаше по вратата на Мелъди. — Мама мисли, че си мръсна.
С нежелание Мелъди стана и отключи вратата.
— Тук мирише на депресия — каза Кандис и нахълта в стаята. — Какво става? — Косата й бе вързана високо на конска опашка; снежнобелите сенки за очи и гланцът в студен розов цвят бяха по неделно небрежни. — Джаксън не си е променил решението и не е офейкал, нали?
Мелъди поклати глава.
— Тогава сигурно е офейкала четката ти за коса, а?
Мелъди стоеше, без да обръща внимание на хапливата нападка. Коленете я боляха, дупето й беше изтръпнало. Колко време бе седяла на пода?
— Може ли да те попитам нещо?
Кандис погледна надолу към гърдите си.
— Да, истински са.
— Стига де, важно е. — Думите, лепкави от емоции, едва излязоха от гърлото й.
Кандис се облегна на далечната стена и скръсти ръце върху роклята с цвят на слонова кост.
— Питай.
Като преглътна тревогата си, Мелъди изстреля:
— Помниш ли, че те питах дали някога си чувала за жена на име Марина?
Кандис кимна малко рязко. Обичаше да развява опашката си.
— Питах те, защото, докато бяхме на снимките на Teen Vogue и аз пях на камилите, Ману ми каза, че гласът ми е същият като този на майка ми Марина. Когато му казах, че майка ми се казва Глори, той ме погледна, сякаш не ми вярва. Докато не си спомни, че дъщерята на Марина имала нос, който бил досущ като гърбицата на камила. — Мелъди грабна няколко снимки от пода в ръка и ги поднесе към нея. — Виж… гърбицата!
— Ами, питай мама — предложи Кандис, сякаш говореха за допълнителна порция десерт.
— Не мога.
— Защо?
Мелъди сви рамене. Как да обясни на безстрашната си сестра, че се страхува от истината? И по-скоро би живяла в несигурност, отколкото да знае, че не е част от семейството? И…
— Маааамоооо — провикна се Кандис.
— Какво правиш?
Кандис отново се провикна.
— Спри! Кандис, моля те…
— Какво? — извика Глори от кухнята.
— Може ли да се качите с татко за малко? Мели трябва да ви пита нещо важно!