Клаудин набра поред Лала, Блу, Франки, Джулия, Били, Джаксън и дори Дюс. Но никой не отговаряше освен гласовата поща. Какво ставаше?
Изведнъж тревожна мисъл по-пронизителна от аларма зави в съзнанието й: „Ами ако и те са били принудени да напуснат?“. Кестенявите копринени косъмчета на врата й щръкнаха. Невъзможно! Партито й бе след две седмици. Трябваше да обсъдят музиката, да направят украсата, да преправят роклите, да тестват различни видове грим, да изпробват прически, да изработят списъците с желанията кой кого ще целуне, да напише чернова за отканването на Клео.
„Ах!“
Дъската на леглото й — градинска мрежа, боядисана от нея в златно — задрънча, когато Клод пусна тежестите с грухтене.
— Стига толкова! — извика тя, като чукаше по стената. — Навън вече се стъмни. Нормитата си отидоха. Да тръгваме!
Лепкавото порене от откопчаването означаваше, че си сваля ръкавиците. Ауууу! Пет минути под душа и големият й брат най-после бе готов. Клаудин надяна червените велурени обувки с равна подметка и грабна куфара, видеокамерата, шивашкия комплект, пистолета за лепене, боичките с брокат, дръзката рокля за партито, върху която работеше, в случай че се наложеше отново да бягат. Да се готви за най-лошото не й бе присъщо, но ето това причиняваха на едно момиче два дни в одеждите от сувенирния магазин.
— Остави аз да изляза пръв — каза Клод, като задържа сестра си с току-що напомпаната си ръка. По спортното му сако имаше следи от афтършейв с аромат на сандалово дърво и остатъци от кафяви косми. Той протегна трепереща ръка към пиринчената топка на вратата с неспокойството на герой от филм на ужасите.
Клаудин се засмя.
— Малко драматизираш, не мислиш ли?
— Каза момичето с куфара.
Клаудин го избута и сама отвори вратата. След задушния въздух в изоставената къща хладната целувка на нощния бриз бе освежаваща.
Нещо на улицата се бе променило и граничеше със злокобното. Като отбягваха уличните лампи, те преминаваха от една съседска градина в друга. Надзъртаха през прозорците и тихичко почукваха с нокти по стъклата.
Навсякъде се виждаха следи от хора: оставени кофи за рециклиране на боклук до бордюра, запалени кухненски лампи, приготвени маси за вечеря, храна в чиниите. Телевизорите, нагласени на Втори канал, кални гуменки пред външните врати, велосипеди в алеите пред къщите… Единственото, което липсваше, бяха хората.
— Къде са всички? — попита Клаудин, докато почукваше с чукчето русалка на страничната врата на Блу. Фонтаните с делфините в двора все така бликаха водни струи, а помпите в басейните с черни дъна правеха пенливи балончета. — Като че ли всички са се… изпарили.
— Опита ли да им се обадиш?
Клаудин му хвърли поглед, сякаш питаше: „Ти наистина ли ми задаваш този глупав въпрос?“.
Над главите им кървавочервените листа на японския клен зашумяха. Клод вдигна пръст до устните си и я хвана за ръкава.
— Отпусни се — с тупкащо сърце прошепна Клаудин. — Само вятърът е.
— Не — не отстъпваше той с наострени към улицата уши. — Чувам стъпки.
Клаудин познаваше острия слух на брат си и затова отстъпи. Бе дори по-силен от нейния. Тя надникна над рамото му.
— Момиче е. Тича… обута е с гуменки… подсмърча… болна е… не, не… плаче. Дръпни се назад! — Той я дръпна плътно до студения стъклен екстериор на къщата на леля Корал.
Тогава покрай градината притича Мелъди Карвър. Гърдите на Клаудин се изпълниха с радост.
— Мел… — понечи да се провикне тя. Клод затисна устата й.
— Ти полудя ли?
Клаудин заблиза солената му длан, докато той не отмести ръка.
— Защо мислиш, че плачеше? Може би знае нещо. Трябва да я намерим и…
— Тя е норми. Не можем да й се доверим. Пък и какво ли ще знае точно тя?
Клаудин обмисляше да му напомни, че Мелъди излиза с Джаксън. И е на тяхна страна. И това, че ако някой е норми, не беше непременно техен враг. Имаше двайсет и седем потвърдени покани, които го доказваха. Но Клод явно бе твърде напрегнат, за да се вслуша в гласа на разума. И то откакто баща му го натовари с отговорността да пази семейството. Странно.