— Не можем да се откажем толкова лесно.
— Добре. Още една къща. Какво ще кажеш за… — Той млъкна, сякаш обмисляше думите си, а после небрежно предложи дома на Лала.
Вървяха на зигзаг напред по улицата в едно безкрайно, както им се чинеше, криволичене. Наляво покрай тази къща, надясно покрай онази, наляво, надясно, а Клаудин влачеше куфара след себе си по неокосената трева.
Най-после старата викторианска къща се показа. Притулена под покривало от кленови листа и клони, къщата на Лала бе най-добре стаената на улицата. Винаги тъмна отвътре, мъждукането от канделабъра17 на чичо Влад обикновено я изпълваше с живот. Тази вечер нищо не мъждукаше. Всичко бе притихнало.
В началото на улицата заблестяха светлините на кола.
— Върви след мен — изсъска Клод и се скри под дърветата.
Клаудин опита, но колелата на куфара й се заклещиха. Тя дръпна.
— Опитвам се.
Светлините приближаваха. Клод я заобиколи, вдигна куфара с една ръка, а с другата завлече сестра си зад един клен. Миг след това едно беемве с табелка КРАМЪР 1 мина бавно покрай тях, сякаш търсеше нещо… или някого.
— Трябва да се измъкнем оттук — настоя Клод.
— Ами Лала?
— Очевидно не си е у дома — каза той и махна с глава към глухата къща.
— Да опитаме в подземието. Може би са се скрили там.
— Да, може да опитаме. — Клод удари едно падащо листо. — И без това не можем да се приберем сега.
Пътуването през улиците на града до „Ривърфронт“ бе постапокалиптично. Салем бе мъртъв, нереален.
— Радвам се, че сме тук. — Клаудин се взираше в профила на Клод, който стискаше волана. Чертите на лицето му бяха съвършено симетрични. Очите му не бяха раздалечени като тези на Тъпс. Носът му не бе широк като този на Хауи. А устните му бяха плътни, но не дебели като на Нино. Дори скулите му бяха съвършено високи. До тези на Дон те бяха като две кули.
— Признай си, радваш се, че дойдох с теб.
— Зависи — отвърна той, решен да не извръща очи от пустия път пред тях.
— От какво?
— От това дали ще те върна жива и здрава вкъщи.
— Клод, аз съм едва с година по-малка от теб. Спри да се тревожиш за мен — рече тя. Но знаеше, че загрижеността му бе дълбоко вкоренена. Безпокойството за жените бе инстинктивно за всички Улф. Мъжете бяха по-силните. Слухът им бе по-остър. Тичаха по-бързо. Да, такива бяха фактите. Но смелостта и умът също бяха от значение, а Клаудин имаше в тонове и от двете.
Когато влязоха в щабквартирата на РАД в парка „Ривърфронт“, двамата застинаха втренчени в каменната купчина от кредитни карти и мобилни телефони.
— Това поне обяснява защо не си вдигат телефоните — прошепна Клаудин.
Твърде слисан, за да отговори, Клод мълчеше. Върнаха се мълчешком в колата.
Наистина ли приятелите им бяха напуснали града? Цялата общност ли бе заличена от едно телевизионно предаване? Къде бе останала смелостта им? Гордостта? Възпитанието? Не знаеха ли, че бе неучтиво да не отидеш на парти, след като вече си приел поканата?
— Партито ми ще се провали — хълцаше Клаудин, докато караха обратно към къщи.
Клод не вярваше на ушите си.
— Само за това ли се тревожиш? Твоето парти?
— Не — подсмръкна тя. Не само за това се тревожеше, но то не излизаше от ума й. Един-единствен път нещо щеше да бъде само за нея. Не за братята й, за приятелите й, за семейния бизнес или РАД. Само за нея. Клаудин Лучия Улф. Тя никога нямаше да си го признае пред някой, който бе щастлив да получи дванайсет чифта спортни чорапи и кутия донати с пудра захар за рождения си ден. — Просто искам да кажа, че трябва да намерим останалите. Трябва да ги върнем обратно и да върнем нещата към обичайния им ход.
— Ако под ние разбираш някои други двама души, тогава съм съгласен. Защото тази вечер ти се връщаш обратно. Инстинктът ни да се крием, бе правилен. Очевидно наоколо е опасно, в противен случай другите щяха все още да са тук.
— Ами ти?
— Треньорът каза, че мога да остана у тях тази вечер. — По навик Клод зави по Радклиф Уей. Но бързо обърна и се насочи към новото място на три пресечки от къщата. — Взимам си спортния екип, после ще те закарам обратно в хотела.