Докато не се бе появил Джаксън.
Замаяна от късното ставане или може би от сълзите през нощта, Мелъди стъпи на обляната в слънце улица, за да търси отговорите. Бе заменила пижамата на райета с вталено войнишко сако („Благодаря ти, Кандис!“), избелели маркови дънки втора употреба, розови маратонки и решителност в погледа. Черната й коса, старателно вързана на конска опашка, казваше: „Да се залавяме за работа“, а сивите й присвити очи бяха сухи. Почти можеше да чуе окуражителния глас на Джаксън.
Царствен и спокоен, номер трийсет и две на Радклиф Уей изглеждаше дори по-заплашителен от обичайно. Бе заприличал на проснат триетажен трезор. Предано закриляйки човека, който държеше тайната на миналото й. С трепереща ръка Мелъди натисна звънеца и отстъпи крачка назад. Отвътре се чу тих звън. Окото на охранителната камера бе първият й посрещач. Плешивият мъж с матова кожа, за когото бе дошла дотук, бе вторият. Усмихна й се със стиснати устни. Беше ли я очаквал?
— Мелъди, нали така? — попита той с едва доловим източен акцент.
Тя кимна.
— Клео е на училище. — Той замълча. — И тъкмо затова си тук, нали?
— Всъщност тук съм, за да се срещна с вас. — Тя пристъпи в слабо осветеното антре. Втора врата водеше към къщата, но бе затворена. Тапицирани пейки предлагаха отмора на неканените гости.
— Заповядай. — Той посочи към пейката. Приглади туниката си, седна срещу нея и зачака тя да поведе разговора.
— Ами, такова, мислих върху това, което казахте, нали помните, на снимките миналата седмица… — Устата на Мелъди пресъхна. — За Марина.
— А, да. — Той плесна игриво бедрото си. — Марина. Жената, която не е твоя майка.
— Ами, точно там е работата. Може да се окаже, че е…
Входната врата се отвори. В антрето се просмука аромат на кехлибарен парфюм. След него влезе Клео.
— Мелъди? — Тя пусна лъскавата си златна чанта на тръстиковата постелка. Жилетката от изкуствена кожа с цвят на слонова кост и дрънкащите гривни бяха доказателство, че тя не се укриваше като другите РАД. — Ей, ти защо не беше днес на училище? — попита принцесата, като тръсна златно-черните си кичури.
— Не се чувствах добре.
— Може би малко свеж въздух ще се отрази добре и на двете ви — предложи Ману.
Клео завъртя очертаните си в черно очи, целуна плешивата му глава и се засмя.
— Кълна се, звучиш точно като татко.
Ману се изправи, обви ръка около раменете й и нежно я притисна.
— Помагам за отглеждането ти, откакто си се родила — каза й той. После се обърна към Мелъди. — Нали разбираш, за да бъде родител, не е необходимо човек да има биологическа връзка с детето си. В същото време биологичните родители невинаги са най-добрите родители за своите деца. Има различни видове семейства. Важното е да се чувстваме обичани и…
— Добре, добре, стига вече — пошегува се Клео с вид на човек, който е слушал това много пъти.
— Почакай — каза Мелъди настоятелно. — Ами ако човекът, отглеждан от небиологичните си родители, иска да научи повече? Нали разбираш, за истинското си минало и защо тя… или той са били лъгани?
— Мен никой не ме лъже — каза Клео и сключи вежди с объркан вид.
— Тогава този човек трябва да събере смелост и да поговори с родителите си — отвърна Ману.
— Но…
— Геб ми е свидетел, няма за какво да се говори тук! Татко ми пътува. А аз обичам да оставам с Ману. Той е златен. Сега може ли вече да поговорим за нещо наистина важно? Най-добрите ми приятелки ги няма и са минали… — Клео погледна телефона си. — Единайсет часа, откакто Дюс е пристигнал в Гърция, и все още не се е обадил.
— Имаш право. — Ману завъртя топката скарабей на вътрешната врата и пристъпи в голямата зала. — Ще ви оставя да обсъдите важните неща, момичета.
— Ману, почакайте — започна Мелъди, неудовлетворена от клишираната реч за семейството. Но врата се затвори зад гърба му и него вече го нямаше.