Вече бяха стигнали в лобито и Лала се заклатушка напред в ботите си без пръсти, за да отвори вратата на ресторанта пред Клаудин. С лъскавата опашка, която се полюшваше, вампирът изглеждаше прелестно в тъмнолилавата си рокличка с воали от шифон. Кожата й бе едва целуната от слънцето, гримът й — безупречен, а черните очи светеха със своя вътрешна светлина. Откакто бе пристигнала, стилът й беше станал неотразим. Тази вечер поне красотата й нямаше да иде на вятъра за трансформиращите се братя Улф. Вместо това тя щеше да бъде пренесена на крилете му на едно незабравимо парти, където щеше да плени елита на „Мърстон Хай“. Клаудин изгаряше да посвети Лала в тайната. Тя щеше да полудее от радост.
— Гладна ли си? — попита Лала смутено.
— Не, не съм — отвърна Клаудин, макар апетитът й да бушуваше цял ден. Но въпреки нарастващото желание да гуляе, тя бе успяла да обуздае инстинктите си с дъвка — съвсем като холивудско момиче. Все пак роклята трябваше да й стане, а и дансингът я чакаше да го превземе. Тази вечер щеше да танцува. Утре щеше да пирува.
— Е, много жалко, защото… — Лала бутна вратата и извика: — изненада!
„Какво, по?“
Raise Your Glass на Пинк започна да гърми от колоните. В такт с припева Дон скочи и вдигна една кутия с мляко.
— Знаехме колко много искаш да отпразнуваш рождения си ден, затова ти подготвихме парти! — Както винаги чиниите вече бяха наполовина опразнени, а коремите на братята й наполовина пълни.
— Вилиците долу — изкомандва Лала, без да разбира каква воля се искаше от тях по това време на месеца. Но въпреки това дали от любов към Клаудин, дали от лъст по най-добрата й приятелка, момчетата оставиха вилиците. На три, по сигнал от Лала, те запяха на колене „Честит рожден ден“.
Когато свършиха, Клаудин бурно ги аплодира. Очите й бяха пълни със сълзи и тя ги прегръщаше един след друг, докато Хариет снимаше.
— Това е лудост — говореше тя, докато се възхищаваше от старанието им.
На един огромен транспарант, направен от стара бяла покривка за маса, който се простираше от бара чак до камината, със спрей беше написано: „Честит шестнайсети рожден ден, Дийни!“.
Масите бяха покрити с ароматни свещи, които хвърляха лудешки сенки по каменните стени. Спасените от баща й манекени от строежа седяха на столовете и държаха кристални чаши за шампанско, пълни, както Клаудин предполагаше, с пенлив сайдер. С помощта на скенера, старите училищни фотоалбуми и увеличителната функция на принтера всеки от манекените носеше лицето на някой от гостите на партито на Клаудин. Жестът й напомняше за Перез Хилтън — едновременно зловещ и прекрасен.
Сърцето й преливаше от топли чувства. Обичаше братята си въпреки старомодните им, шовинистични разбирания. А и те несъмнено я обожаваха. Добре че не знаеха нищо за плана й да офейка веднага щом димът от свещите на тортата се разсееше. Дори мисълта за това събуждаше чувство на вина у нея.
— Баща ти много съжалява, че не може да присъства — каза майка й и сложи капачето на обектива.
— Няма нищо — отвърна Клаудин и наистина го мислеше. Без баща й да души наоколо, бягството щеше да е много по-лесно.
— Опита да се измъкне за вечерта, но дьо Пенийс е голям клиент…
Нино се разсмя с пълно гърло.
— Чу ли? Тя каза „голям пенийс“.
Момчетата се засмяха. Също и Клаудин. Лала потрепери.
Клод свали синята си жилетка и наметна с нея раменете й. Лала се престори на изненадана от жеста му. Той сви рамене, сякаш би сторил същото за всеки друг. Подобно на звезди на снимачната площадка, те се заблуждаваха, че връзката им беше тайна. Сякаш старателната грижа за безценната му нова прическа не бе достатъчен индикатор за предаността му към нея.
— Чакай — сияеща каза Хариет. — Трябва да отвориш подаръка.
Тъпс бръкна под масата и връчи на Клаудин Singer, модел XL-150.
— Това е машина за караоке — обяви той.
— Не, не е — каза Хауи и го тупна със салфетката по главата. — Това е шевна машина.
— О, да. — Тъпс завъртя очи. — Сигурно точно затова тук пише „синигер“, гений такъв.
Те се засмяха.
Клаудин потърси карамеловите очи на майка си, като се питаше доколко семейството й можеше да си позволи такъв скъп подарък.
— Идеята беше на Нино, но всички се включихме — каза тя, усетила безпокойството на дъщеря си. — Покривките на леглата в апартамент девет плачат за подмяна и се надявах ти да ги ушиеш.