Клаудин изхлузи пантофките си.
— Не исках мама да разбере.
— Наистина ли? — Лала вдигна ръкавите на жилетката на Клод. — И защо бих те издала на майка ти?
— Не на нея. На брат ми, а той вече щеше да каже и на нея.
— Той не знае, така ли?
— Разбира се, че не знае — сопна й се Клаудин, подразнена от раздразнението на Лала. Имаха съвсем друга работа — трябваше светкавично да се преоблекат, да си погрухкат приглушено, докато се смеят в шепи, замаяни от вълнението и опасността. Трябваше да си направят прически и да си закопчаят роклите една на друга. Да се държат за ръце, докато тичат през паркинга, клатушкайки се на токчетата, а после да тършуват из чантите за ключовете от колата. Да надуят музиката. Да планират появяването на Клаудин… всичко друго, само не и това.
— Значи Клод няма да идва?
— Не, няма. Никой от тях няма да идва. — Клаудин откопча ципа на калъфа за дрехи и прати въздушна целувка на шедьовъра в бледовиолетово и сиво вътре. Дълбоко остро деколте, променлив блясък, черен шарф с металически отблясък… — Роклята ми може да мине за един от моделите на Даян фон Фюрстенберг, а? — Ако само имаше време грациозно да я облече. Вместо това я надяна като обезумял модел в седмицата на модата и натъпка бързо крака в змийските боти. Пълнолуние или не, всичко пасна идеално.
След като бързо нанесе грима, обръсна за последно краката си и щедро пръсна от овлажнителя с касис, Клаудин стъпи на капака на тоалетната чиния, за да се посъветва с огледалото. От там й се усмихна едно шестнайсетгодишно момиче в елегантна меланхолична рокля, с разрошени кестеняви къдрици, искрящи очи и с обещанието на Клео за смарагдовите обеци.
— Да тръгваме! — Тя скочи на пода.
— Не знам — колебаеше се Лала.
Клаудин замръзна.
— Какво каза?
— Не мисля, че е безопасно да тръгнем сами.
— Не е безопасно или не е интересно? — предизвика я Клаудин.
Очите на Лала потъмняха.
— Какво намекваш? — сопна се тя, като даде израз на вампирската си природа.
— Означава, че искаше да дойдеш, преди да разбереш, че Клод няма да идва — отвърна Клаудин, като вдигаше дрехите от земята и ги тъпчеше в чантата, за да намери занимание на треперещите си ръце.
— Ако нещо се случи, той може да ни защити — каза Лала малко по-високо от необходимото.
— Нищо няма да се случи. — Клаудин включи телефона си и го поднесе пред лицето на Лала. — Виж. — Едно след друго тя прочете съобщенията от Клео и Мелъди, които ги подканяха да дойдат час по-скоро на партито. — Видя ли? Всичко е наред.
Лала извърна поглед от екрана, водейки вътрешна борба.
— Ако чичо Влад научи, че съм се измъкнала, ще ме убие. Ако баща ми разбере, и той ще ме убие.
— И как ще разберат? Чичо ти е в Портланд, а баща ти е на яхтата. Освен това вече си мъртва.
— Опасно е, Кло. Моля те, не го прави. Може би ако вземем и Клод…
Клаудин повече не можеше да продължава да спори шепнешком. Вече беше закъсняла за своето собствено парти. Ако сега не тръгнеше, съвсем щеше да го изпусне.
— Остави, Ла. Тръгвам сама.
Тя хвърли чантите под мивката. Измъкна се навън, без да каже и думичка повече, и хукна към паркинга зад странноприемницата. В далечината камионът, очукан от годините усилен труд, изглеждаше подготвен за всичко. Дори за петнайсетминутно пътуване с неопитно, но пък решително момиче.
Клаудин отключи вратата, неочаквано осъзнала колко необичайно беше да застане сама очи в очи с камиона. Кого заблуждаваше, че без помощ ще може да подкара това нещо. Може би Лала имаше право. Може би трябваше да помоли Клод. Той можеше… „Не!“ Независимостта не беше ястие, сервирано с два прибора. Сама трябваше да се справи с него.
След дълбока глътка окуражителен кислород и поредното съобщение от Клео „Къде се губиш?“, Клаудин отвори вратата. Поне знаеше, че въздушните възглавници работеха.
— Отиваш ли някъде?
Седалката на шофьора вече беше заета.
„Мама?“
— Хубава рокля — каза Хариет и хвана кормилото с две ръце.
Бип!
Клаудин игнорира съобщението.
— Мога да обясня — изрече тя, макар да не можеше. Как една жена, прекарала по-голямата част от живота си в готвене за шестима мъже, би разбрала нуждата от независимост?
— Знам за партито тази вечер — каза Хариет, като гледаше напред към тъмния паркинг, сякаш караше.