Сърцето на Клаудин потъна.
— Откъде?
Хариет леко дръпна ушите си.
Бип!
Още едно съобщение.
„Това наистина ли се случва? Майка ми ли единствена ще се възхити на роклята, която ших в продължение на цял месец.“
— Съжалявам — измърмори тя в хапещия вятър.
— Дийни, защо?
Клаудин внимателно обмисляше отговора. Ако само можеше да намери думи, с които да спечели подкрепата на майка си. „Чувствам се пренебрегната… Отчаяно се нуждая от внимание… Животът ми ще бъде в опасност, ако пропусна партито…“
Хариет повдигна брадичката на дъщеря си и я погледна в очите.
— Ако искаш с теб да се отнасят като с възрастен, трябва да се държиш като такъв. Хайде, качи се в камиона и ми кажи истината.
Майка й беше права. А и вече беше чула всичко. Нямаше какво повече да крие.
Клаудин затътри крака към другата страна и се качи. В краката й, до обувките за партито, се въргаляха смачкани стари чаши от кафе. От огледалото за обратно виждане висеше нов боров ароматизатор. Въздухът помежду им беше леден, напрегнат. Но моментът не беше подходящ да помоли Хариет да пусне отоплението.
— Е?
— Истината ли? — започна Клаудин. — Истината е, че исках парти. Исках приятели, рокля, подаръци, танци… всичко. Една вечер, която да е само за мен. Не за тризнаците. Не за Клод, Лина, Тъпс или Нино. Само за мен. И когато всички казаха колко опасно ще бъде, аз… — Ъгълчетата на устата й започнаха да треперят. Клаудин сведе очи, засрамена от сълзите си на шестнайсетгодишно момиче. — Омръзна ми всички да ми казват кое е най-доброто за мен. — Тя обърса лицето си. — Всички мислите, че от мен няма никаква полза, но това не е вярно. Мога да работя с всички машини в работилницата на татко. Мога да надбягам всяко момче в класа. Изкарвам само шестици, мога да си шия сама дрехите и никога не са ме викали в кабинета на директора, нито са ме арестували — нещо, с което братята ми не могат да се похвалят. Никога не съм трошила витрините на магазина за месо, защото са ми свършили наденичките, за разлика от сестра ми. О, и видеоблогът ми има седем почитатели, а един от тях казва, че се държа естествено пред камерата и съм истински гений на „Направи си сам“. — Сълзите вече бързо се стичаха, като опустошаваха грима по клепачите й. Вярно, че вече всичко беше без значение. По-далеч от паркинга нямаше да стигне… сигурно през цялото следващо десетилетие. — Може би се опитвах да докажа, че съм достатъчно голяма да взимам сама решения.
— Шофирането без книжка не е решение, Дийни. Това е престъпление.
— Щях да повикам такси — излъга тя.
— И какво щеше да кажеш на шофьора? Да те закара на парти, което може да се окаже капан? — Хариет издърпа ластика от опашката и разроши косата си с цвят на канела. След вечеря беше пораснала поне с два сантиметра. — Това не е решение, това е грешка.
— Какво лошо има да грешиш? — излая Клаудин. Премести се, за да е с лице към прозореца, и измърмори: — Е, аз никога няма да разбера. Всички се стремят да ме предпазят от грешки.
След това единственият звук идваше от телефона на Клаудин, известявайки я за пристигащите съобщения.
Хариет прочисти гърло.
— Разбирам как се чувстваш.
Клаудин се обърна към майка си, без да е сигурна дали е чула правилно. Синята накъсана седалка изскърца в знак на протест.
— Разбираш?
Бип!
Хариет завъртя златната халка на пръста си.
— Когато бях млада, доста приличах на теб. Не можех да понасям покровителственото отношение на майка ми и по-големите ми сестри. Затова започнах работа като сервитьорка след училище, спестих пари и лятото преди колежа заминах на обиколка из Европа. Чувствах се толкова свободна, че реших да остана. През следващите няколко години работих в няколко ресторанта, научих по нещичко на няколко езика и срещнах най-невероятни хора.
Клаудин беше хем очарована, хем изпитваше завист. Историята на Хариет звучеше така, както човек сигурно се чувства, когато полети. Защо никога досега майка й не бе споделяла това?
— Какво те накара да се върнеш?
— Едно момче, което се казваше Клаурк. — Хариет се засмя и ненадейно заприлича на младото момиче, което някога е била. — Срещнахме се в едно кафене в Амстердам и през следващите две седмици пътувахме заедно, преди той да се върне обратно в Америка. Когато ме помоли да се върна с него, аз отказах. Казах си, че няма мъж, когото бих последвала. И така, той си тръгна, а аз останах.