Клаудин се обърна с лице към майка си.
— Просто така? Не се ли опита да те убеди да тръгнеш с него?
— Баща ти беше твърде умен да постъпи така. — Хариет се засмя. — Каза ми, че правя голяма грешка, а после се отдръпна от пътя и ме остави да я направя. Ще кажа само, че след четири дни хванах самолета обратно. — Тя спря и взе ръката на Клаудин. — Но баща ти вече не е същият. Вече не е така издръжлив. Знаеш ли, че плака, докато гледахме „Играта на играчките 3“?
Клаудин се засмя.
Хариет въздъхна.
— Най-трудното нещо на това да бъдеш родител, е да гледаш как децата ти правят грешки. Защото инстинктът ни е да ви защитим. Но ти си права, Дийни. Понякога трябва да се дръпнем от пътя и да ви оставим да сгрешите. И най-доброто, което можем да направим, е да бъдем там, за да помогнем, когато се нуждаете от нас.
Бип!
— Някой те търси.
— Сигурно е Клео или Мелъди. Чудят се къде съм. — Клаудин изключи телефона. Сами щяха да се досетят накрая.
— Слагай колана.
— А?
— По-бързо — нареди Хариет и запали мотора. — Партито ни чака!
Сърцето на Клаудин заби лудо.
— Какво?
— Може би си права — каза майка й и пусна парното. — Може би всичко ще бъде наред. Но ако нещо се обърка, аз ще съм до теб.
— Благодаря, мамо. — Клаудин прегърна Хариет и попита: — Може ли аз да карам?
Хариет се засмя.
— Не си насилвай късмета — отвърна тя и бавно подкара назад.
— Чакай! — извика познат глас. — Спри!
Хариет натисна спирачката.
— Ако ще ходиш на партито, нека поне аз да карам, говедо… — Останала без дъх, Лала се залепи на страничното стъкло. — О, госпожо Улф. Простете! Аз… взех ви за друг човек. — Бузите й бяха толкова червени, както никога преди.
Клаудин се наведе и помаха.
— Всичко е наред, Ла. Тя знае.
— Нали не смяташ да прахосаш на вятъра тази прекрасна рокля? — попита я Хариет.
Лала изглеждаше объркана.
— Скачай вътре — подкани я Хариет. — Вече сме закъснели.
С радост вампирът направи каквото му казаха и се намести отпред до Клаудин.
— У-ху! — извикаха и двете, когато Хариет се вля в движението по магистралата и подкара с пълна газ към онова, което можеше да се окаже първата и най-катастрофална грешка в живота на Клаудин.
Беше вълшебно.
Двадесет и първа глава
Видим, невидим
Влакът спря с пищене на гарата в Орегон.
— Остава една спирка и сме там — обяви Били.
Франки пъхна ръце в джобовете на черните си вталени дънки и обърна гръб на прозореца. Колкото и да се вълнуваше от пътуването до Портланд, тази спирка не излизаше от ума й. Стремежът да я подмине, без да заискри, зависеше не само от пръстите, но и от спомените й.
Тъмните бадемови очи на Били се свиха загрижено.
— Добре ли си?
— Наелектризиращо добре — произнесе тя и пожела той да престане с тази негова загриженост и просто да я целуне. Тогава Орегон щеше да й напомня за неговите устни, а не за тези на Брет. Така най-сетне щеше да може да продължи напред.
За беда, видимият Били не беше от момчетата, които биха направили първата крачка във влака. За разлика от невидимия, новият Били полагаше огромно старание през последните седмици да докаже, че е джентълмен. И неусетно приятелската им близост започна да прераства в ухажване.
Официално той щеше да започне училище от следващия срок. И въпреки това всеки ден, точно в 15.35, Били идваше в „Мърстон“ с една черна роза, а после изпращаше Франки до дома й. Той помагаше на Вивека да пренесе покупките от колата. А преди лягане винаги пращаше съобщение. Вече се смееха по-рядко, но по-често разговаряха. Беше изоставил любимото си занимание — шегите и номерата, — тъй като сега това беше опасно. Вместо това красивият външен вид и спретнатият стил бяха станали неговата визитна картичка. А от всички най-много родителите на Франки бяха очаровани от Били. С Брет те никога нямаше да й позволят да отиде на концерт на Лейди Гага в Портланд.
Дзън. Дзън.
Вратите се отвориха. Франки отказа да мисли за последния път, в който бе слязла на тази гара. Отказа да обръща внимание на онова усещане като от пукащи бонбонки, което изригваше в стомаха й. Отказа да си представи как би се почувствала, ако той се качеше сега във влака. Отказа да…