„Не изричай името ми, не изричай името ми, Алехандро…“ — Четири изрусени блондинки се качиха във влака, като с цяло гърло ревяха припева на Alejandro. Всички носеха еднакви черни рокли ризи и тюркоазни клинове, на гърдите им в розово пишеше ГАГА и с тяхна помощ Франки си припомни какво правеше там. Ненадейно всички мисли за момчетата, целувките и вулканичните изригвания в корема й останаха назад в Орегон, където им беше мястото.
Без да спират да пеят, фенките на Гага седнаха през пътеката до Били. Със своя загар и тъмни черти, изтърканите дънки, бялата риза с навити ръкави и сиво-зеления Nike той безспорно привличаше погледите. Но същото се отнасяше и за тях. Шумни, самоуверени, освободени — те бяха всичко, към което Франки се стремеше. И всичко, което можеше да бъде… поне тази вечер. Без повече да се колебае, тя извади ръце от джобовете, коленичи на седалката и запя с тях: „Не искам да целувам, не искам да докосвам…“. Като сръга Били с лакът, тя го подкани да запее с тях. И той запя.
Един мъж с куфарче сгъна вестника си и се премести в друг вагон. Момичетата приеха това като покана да запеят още по-силно. Не след дълго фенове от целия влак започнаха да прииждат, всеки от тях — ходещ символ на преклонението към неповторимия стил на Лейди Гага. Били, който не знаеше и една песен от край до край, размахваше ръце като диригент. От време на време разсмиваше Франки с фалцета си, а после продължаваше да очарова останалите момичета със светлата си усмивка.
Безгрижна и освободена, Франки се чувстваше цяла. Не мислеше за РАД или за нормитата. Нито за рисковете и безопасността. За протестите или укриването. Никой не мислеше за това. За първи път в живота й всичко това беше без значение. Единствената й грижа беше да се забавлява.
Ръка за ръка музикалната тумба фенове изпя всички песни от албума The Fame Monster и половината от The Fame, преди да пристигнат. Докато влакът намаляваше, те се струпаха пред вратите нетърпеливи, готови за истинския концерт.
— Никога нямаше да те взема за чудовище — каза една от първите блондинки. — Изглеждаш толкова… обикновена.
Били се разсмя. Франки се усмихна на иронията.
Черните кубинки, черните вталени дънки, черното поло и кожената жилетка с косъм (вдъхновена от Клео) бяха нарочно подбрани. Тази вечер тя щеше да бъде „нормалната“. Може би тогава щеше да проумее от какво се страхуваха нормитата. Но от начина, по който я бяха приели, личеше, че конфликтът не беше между нормални и чудовища. Връзката между хората беше основният проблем.
Били стъпи на претъпкания перон.
— Мислиш ли, че концертът ще е толкова забавен, колкото и пътуването дотук?
— Не знам дали това е възможно — засмя се тя.
— Радвам се, че ми помогна да науча думите.
Франки взе ръката му.
— И аз се радвам за толкова много неща.
Стадион „Роуз гардън“ произвеждаше повече електричество и от едно семейно тържество на фамилията Щайн. Беше зареден с възторг, оживял от енергията на хилядите тела, които танцуваха под ритъма на музиката. Франки вкусваше усещането като изискано блюдо.
Костюм след костюм и песен след песен Лейди Гага поддържаше заряда на всички присъстващи — до такава степен, че от потта бронзантът на Били беше оставил следи по яката на бялата му риза, отрезвяващо припомняне за различността им. Той прегърна Франки през рамо и запя: „Толкова съм щастлив, че мога да умра“ с радостта на някой, който след дълъг престой в затвора вкусва свободата за първи път.
На припева той придърпа Франки по-близо до себе си. Небрежно тя облиза устни и се остави той да я води. Били се обърна към нея и се усмихна като кинозвезда. Тя изпита наченките на онова приятно чувство, точно преди двама души да се докоснат, когато умът изключва реалността и тялото взима контрол. Една-две експлозии избухнаха в стомаха й. Тълпата наоколо заглъхна, разми се…
И тогава Франки се разсмя.
Били се отдръпна, а на лицето му се изписа смесица от болка и объркване.
— Извинявай. — Франки отново се засмя. — Всичко е наред…
— Сигурна ли си?
Франки кимна уверено. Били затвори очи и се приведе напред. Тя отново се засмя.
— Какво?
— Извинявай — каза тя през смях. — Просто до миналата седмица ти беше най-добрият ми приятел, а сега…
Той я целуна. Първо настойчиво, сякаш да приведе в доказателство някакъв аргумент, а после нежно, за да докаже любовта си. За някой с толкова незначителен опит той се справяше доста добре. Достатъчно добре, за да отдели вниманието й от мириса на изгорял карамел от спрея за тен на лицето му.