Той обмисли да помоли Кандис да го прибере, но телефонът му беше останал у Франки. Или поне така си каза. В действителност беше твърде засрамен. Как да обясни поражението си пред едно момиче, което никога не беше губило?
Затова, след като набързо уми косата си, се втурна като полудял към колата на сестрата на Хит и се промъкна вътре незабелязано.
Свит на задната седалка, притиснат до студеното стъкло, той се чувстваше като насекомо, което господин Щайн би смачкал на предметното стъкло и би наблюдавал под микроскоп. И дори по-зле от това. Защото насекомото поне щеше да е мъртво и нямаше да се налага да слуша смеха на Франки, докато тя целува друго момче.
Искаше да я мрази. Молеше се да може да я мрази. Но когато пристигнаха на Радклиф Уей, той я обичаше дори повече. И по-малко искаше да убие Брет.
Виждаше, че Франки и Брет наистина държат един на друг. Винаги бяха държали. Раздялата им беше следствие от войната. Интересът на Франки към Били беше само лек за болката й, запален от съвета на майка й да се държи за своя вид. Трудно беше да чуе това, но беше по-добре да го знае.
Били също научи, че Франки го смяташе за своя най-добър приятел. И настояваше Брет да приеме отношенията им. Брет обеща, че ще го направи. Той каза, че винаги бил харесвал Били, макар да знаел, че чувствата им не са били съвсем взаимни.
„Сега вече са взаимни!“
Хармъни ги остави пред къщата на Клаудин, където през изтеклия час Франки и Брет не спряха да танцуват и да си разменят искри — искри, които никога не пламнаха между Били и Франки.
Той наблюдаваше отстрани, когато приятелите му най-сетне заявиха себе си без страх. Сплотени като една общност, те гордо развяваха знамето на своята чудатост. Това беше краят на една ера и началото на нова. Всичко беше възможно, защото никой не можеше да докаже обратното.
Залят от надежда, Били не спираше да се пита какво би било да целуне момиче, което също искаше да го целуне. Каква ли щеше да бъде — норми или РАД? Дали щеше да се отнесе благосклонно към спрея за тяло, или щеше да предпочете естествения му вид? Дали…
Неочаквано пуснаха „Невидим“ на Ашли Симпсън.
Той се засмя. Откакто се бяха срещнали, Кандис все му се подиграваше с тази песен. Оставяше я на гласовата си поща, надуваше я до дупка в колата, пееше я, докато вървяха заедно по улицата, и се чудеше на реакциите на непознатите минувачи. Той се усмихна, вече без да се чувства засрамен.
— Какво толкова смешно има? — някой се засмя.
— Ти кой си? — попита той, като се огледа. Били докосна косата си. „Изпуснал съм май някой кичур?“
Нещо изсъска. Като спукана гума или кутийка спрей за коса. Само след секунди до него се появи едно момиче. Всъщност появи се само лицето й. Имаше много бледосини очи и плътни устни. Снопче виолетова коса докосна лицето й като крило на пеперуда.
— Аз съм Спектра — с усмивка рече тя и после изчезна. След още едно изсъскване се появи ръката й, протегната към него. След като стиснаха ръцете си, нейната отново изчезна.
— Ти можеш ли да ме видиш? — попита Били и после, опомнил се, бързо скри…
— Не! — Тя отново се засмя. — Не се тревожи, виждам само неясно петно топлина. Но ако те напръскам, ще мога. Тогава ще…
— Не! — Били отстъпи крачка назад от гласа. — Никакъв спрей… или поне не от врата надолу.
— Добре — съгласи се тя и го напръска по лицето със струята с аромат на бисквитки.
— Какво е това?
— Мирише приятно, нали? — попита тя и напръска отново лицето си, за да може да види усмивката й. — Имам трийсет и три различни аромата. Аз… — Тя се изчерви и избледня. — Уха, ти…
— Какво?
— Не си грозен.
— Защо? Мислеше, че съм ли?
— Не знаех какво да мисля.
— Мислила си за мен, така ли? — попита той, благодарен, че тя не може да види гигантската му усмивка.
— Откакто направи онази шега, да.
— Когато се облякох като Франки и отидох да видя Брет в болницата ли?
— Не тази. Когато завърза връзките на господин Барнет една за друга.
Ако можеше, Били щеше да започне да пуска искри.
— Кога? В осми клас ли?
— Да.
— Искаш ли да танцуваме?
— Надявах се все някога да ме поканиш — отвърна тя. Звучеше така, сякаш се усмихва.
Това наистина беше началото на нова ера.
Двадесет и пета глава
Разговор