— Я си гледай работата! — изкрещя Блу. — Аз сама се контролирам!
Лала се засмя, а господин Д. се обърна отново с лице към тях.
— Да, по всичко личи — присмя й се Рам.
— Аз няма да рискувам — обади се Мади. — Двамата с Дюс се връщаме обратно в Гърция.
— Какво? — извика Клео и се обърна към приятеля се. — Ти защо нищо не си ми казал?
— Аз самият научих едва преди час — отвърна жално той.
— Колко време ще останете? — попита Клео госпожа Горгон.
— Колкото трябва — твърдо рече Мади. — Всички нормита по света знаят кои сме. Трябва да се върнем при семейството си, те са единствените, на които можем да се доверим.
— Това не е вярно. Има много нормита, които ни подкрепят — каза Джаксън, явно мислейки за Мелъди.
— Ами баскетболът? — попита Клео. — Треньорът ще изрита от отбора Дюс, ако пропусне… — Тя заплака. — Ами аз?
— Благодарение на умната ти постъпка ние оставаме тук — заяви Рам, макар че не за това говореше Клео.
Корал размаха черния плик във въздуха:
— Блу се връща при родителите си в Белс Бийч.
При тези думи морското създание захлипа със солени хлипове. Сухите люспи на бузите й лъщяха под сълзите. Леля Корал я засипа с обещания, че всеки ден ще кара сърф, а привечер ще плува край Големия бариерен риф. Това даде на Блу временна утеха, но мисълта, че ще се раздели с приятелите си и ще пропусне рождения ден на Клаудин, отново я натъжи.
— Ще ти пратим видео от рождения ден — опита да я ободри Джаксън.
— Моля? — обади се майка му. — Ние също заминаваме.
— Какво? Не мога да замина. Какво ще стане с училището? С уроците ми по рисуване? С Мелъди?
— Джаксън, Мелъди е мило момиче, но точно сега е последната ми грижа.
Навсякъде около Франки избухваха кавги. Родители и деца спореха за бъдещето, а чичо Влад измъкваше насила телефоните от ръцете им.
Единствено Лала все още се взираше в екрана на телевизора.
— Значи ли това, че идвам при теб на яхтата, татко? — гласът й бе пълен с надежда.
— Ла, от тази лодка ръководя цяла международна империя. Това не е пътешествие с Disney Cruise — обясни господин Д. с тон, по който личеше, че бе казвал това и преди.
Лала сведе поглед към лилавите връзки на кубинките си. След миг вдигна овлажнелите си очи:
— Значи оставам тук? С чичо Влад?
Господин Д. поклати отрицателно глава.
— Защо не? — Тя зарови ръце в елека на приятеля си. — Аз не съм като теб. Образът ми не излиза на камерата. Никой не е виждал лицето ми.
— Но всички знаят къде живееш.
— Ама…
— В Трансилвания ще ти хареса — настоя той.
— Не. — Лала се отдръпна от екрана. — Само не при мрачните старчоци, моля те!
— Спри да ги наричаш така! Там ще си на сигурно. Ако имаш късмет, баба ти и дядо ти могат да ти дадат един-два урока за това как се носи отговорност.
Влад завъртя очи лично засегнат.
— Те пият месни шейкове и по цял ден не си показват носа навън!
— Е, малко са старомодни наистина — призна господин Д.
— Татко, когато казах на дядо, че искам да стана ветеринарка, той отвърна, че аз вече съм, защото не ям месо. Той дори не знае каква е разликата между ветеринарка и вегетарианка!
— Мен са успели добре да възпитат, нали?
Лала замълча.
— При баба и дядо е най-добре — увещаваше я господин Д.
Блу се засмя.
— Дядо ти просто се шегува с теб. Дай им шанс.
— Но, татко…
Сервитьорката се появи отново на екрана с една цвъртяща пържола върху сребърен поднос.
— Боя се, че имам и друга среща — обяви той. — Мади, телефоните.
Чичо Влад изсипа черния чувал на земята. Елегантно облечената майка на Дюс пристъпи напред.
— Затворете очи — извика тя и хвана черните си очила.
Всички затвориха очи и тя повдигна очилата. Хладен повей премина през стаята. Когато скри очите си отново зад черните стъкла, в стаята пак стана топло.
— Готово — обяви тя.
Пред тях стоеше каменна статуя от изхвърлените телефони, портмонета и лични карти — поредната непонятна художествена творба, която задръстваше подземното им скривалище. Най-новият символ на тяхната нестихваща борба.
— Пожелавам успех на всички ви — чу се гласът на господин Д. сред хлипанията. — И помнете: крийте се, но с гордо вдигната глава.