— Но, господин Роналд!
— Знаех си, че ще се зарадваш, Бийч.
— Но, господин Роналд!
Рони го изгледа остро.
— Да не искаш да кажеш, че мислиш за отстъпление, Бийч?
— Но, сър!
— Не бива да постъпваш така в последния миг, след като плановете ни са вече готови. Това ще провали всичко. Аз не мога да действам без теб. Нима ще ме изоставиш, Бийч?
— Но рискът, сър!
— Риск? Глупости.
— Но, господин Роналд, само преди половин час негова светлост получи в мое присъствие предупреждение по телефона, че тази вечер срещу Императрицата предстои да се извърши атентат. Аз лично предадох на Пърбрайт инструкциите на негова светлост да си отваря очите на четири.
— Ами че това е чудесно. Нима не виждаш колко добре се вписва в нашите планове? Пърбрайт издебва оня тип. Хваща го. И какво прави после, Бийч? Отвежда го под конвой при вуйчо Кларънс, като оставя брега абсолютно чист. И докато него го няма, ние се вмъкваме вътре и задигаме добичето като на парад.
Икономът пуфтеше мълчаливо.
— Помисли си какво е заложено на карта, Бийч! Моето щастие! Щастието на госпожица Браун! Нали не искаш да довършиш дните си, ритайки се отзад всеки път при мисълта, че малко повече хъс, малко повече самообладание от твоя страна, и госпожица Браун е могла да бъде щастлива?
— Но в случай, че бъда разкрит, сър, това би поставило под съмнение цялата ми кариера.
— Как ще те разкрият? Пърбрайт няма да е там. Никой няма да е там. Помощта ти ще ми трябва само за пет минути. Сега няма да бъде като миналия път. Аз не смятам да крия Императрицата и да я угоявам. Това си е истинско отвличане. Само пет минутки от времето ти, Бийч, пет кратки минутки, след които ще можеш да се върнеш тук и да забравиш за всичко.
Силни трусове продължаваха да разтърсват масивния корпус на иконома.
— Наистина ли само пет минути, господин Роналд? — произнесе умолително той.
— Най-много десет. Забравих да ти спомена, Бийч: едно от нещата, които госпожица Браун каза за теб, беше, че много си й напомнял за нейния баща. А, да, и още, че си имал такива добри очи.
Устата на иконома се отвори. В този миг сходството му с изригващ вулкан бе тъй силно, че можеше да се очаква от нея да потече лава. Но онова, което излезе, беше едно сподавено грачене. След него последва забележка, която Рони не успя да схване.
— Какво?
— Казах: „Много добре“, господин Роналд — произнесе Бийч с вида на човек, изправен пред взвода за разстрел.
— Значи ще го направиш?
— Да, господин Роналд.
— Бийч — каза с дълбоко чувство Рони, — когато стана милионер, какъвто очаквам да бъда няколко години, след като вложа парите си в автомобилния бизнес, първото нещо, което ще направя, ще е да дойда в тази стаичка с една кесия злато. Две кесии злато. Цяло буре злато, по дяволите! Ще го търкулна през вратата, ще му избия капака и ще ти кажа да нагазваш вътре и да правиш с него каквото ти душа иска.
— Благодаря, господин Роналд.
— Недей да благодариш на мен, Бийч. Ти си човекът, на когото се полагат всички благодарности за тази работа. И, като стана дума за работа, да не губим повече време, а? Пълен напред към кочината!
— Много добре, господин Роналд — рече икономът със странен, дълбок, кънтящ глас, доста напомнящ оня на телефонния обожател на граф Емсуърт.
17.
Лейди Джулия се прозина дискретно и се придвижи, към вратата. През последните десет минути беше слушала как сестра й Констанс изразява възгледите си по обсъжданата тема, а тя не бе жена, способна да се задоволи с ролята на пасивен наблюдател в каквато и да било сцена със свое участие. Ако Кони имаше някакъв недостатък — а лейди Джулия можеше да изброи поне дузина, без да се замисля, — това бе склонността й в мигове като този да изтиква своите съратници от центъра на събитията.
— Е — обяви отегчено тя, — в случай че дотрябвам на някого, ще бъда в салона.
— Тръгваш ли вече, Джулия?
— Изглежда няма кой знае с какво да помогна тук. Знам, че оставям нещата в сигурни ръце. Ти говори и от мое име. Кларънс, гласът, който чуваш, е гласът на Констанс, но можеш да приемеш казаното от него като наше общо волеизявление.
Лорд Емсуърт изгледа оттеглянето й без чувство на особена утеха. Може би е по-добре, когато една жена, наместо две, превръща живота ти в ад, но не чак дотам, че един възрастен джентълмен с вкус към спокойния живот да се възрадва на промяната.
— Чуй ме сега, Кларънс…
Лорд Емсуърт сподави един стон и се помъчи — подвиг, който ще да е бил лесен за глухата змия от Светото писание — да не чува нищо и да посвети вниманието си на действително важни неща.