Внезапно хрумване озари лорд Емсуърт.
— Бийч!
— Да, милорд?
— Пърбрайт каза ли дали това е същият тип, когото вчера е затворил в бараката за инструменти?
— Да, милорд.
— Той ли е?
— Да, милорд.
— Мили Боже! — извика лорд Емсуърт.
Подобно фанатично упорство го хвърли в ужас. То показваше колко опасен е този човек. Тук не можеше да става и дума за „парен барака духа“ и други от този род. Едва отървал кожата, този главорез налиташе отново, по-кръвожаден от всякога. Колкото по-скоро се озовеше зад решетките на живописния малък затвор на Маркет Бландингс, чувстваше лорд Емсуърт, толкова по-добре.
Тези му размисли бяха прекъснати от един глас, долитащ иззад торестите наслоения.
— Лорд Емсуърт, искам да говоря с вас насаме.
— Как ли пък не! — отвърна негова светлост с решимост. — Да допусна да остана сам с човек като вас! Бийч!
— Милорд?
— Вземи онова нещо — лорд Емсуърт посочи с пръст младия Давид, все така пророкуващ пред Саул — и ако този тук само посмее да шавне, халосай го хубавичко по лимона.
— Много добре, милорд.
— Е, да чуем сега, как се казвате?
— Отказвам да ви дам името си, освен ако не ми позволите да говоря насаме с вас.
Взорът на лорд Емсуърт стана суров.
— Забелязваш ли как упорито се мъчи да ме докопа насаме, Бийч?
— Да, милорд.
— Подозрително, нали?
— Да, милорд.
— Бъди готов с онова нещо.
— Много добре, милорд — отвърна икономът и стисна по-здраво левия крак на Давид.
— Опа — каза един глас. — Каква е тази работа? А, Кони, предполагах, че ще те открия тук.
Взирайки се през своето пенсне, лорд Емсуърт установи, че брат му Галахад е влязъл в стаята. С него беше и онова симпатично момиче на Роналд. При вида й лорд Емсуърт долови как праведният му гняв се обагря с известна неловкост.
— Не влизай точно сега, Галахад, бъди така добър — примоли се той. — Малко съм зает.
— Боже мой! Какво е това чудовище? — извика Достопочтеният Галахад и монокълът изхвръкна от окото му. Той ненадейно бе съзрял помръдващата буца кал, която бе лорд Тилбъри.
— Онзи криминален тип, когото Пърбрайт е заловил да се промъква в кочината на Императрицата — поясни лорд Емсуърт. — Съучастникът на Парслоу, за когото ти ме беше предупредил. Тъкмо се каня да му друсна четиринайсет дни.
Това открито заявяване на намеренията накара лорд Тилбъри да се реши. За втори път през този ден му се налагаше да си направи сметката. Колкото и страстно да желаеше да запази самоличността си в тайна, цената от две седмици затвор му се видя твърде висока.
— Трипуд — викна той, — кажи на тоя стар глупак кой съм.
Достопочтеният бе върнал своя монокъл на мястото му.
— Но, драги човече — запротестира той, взирайки се през него, — аз представа си нямам кой сте. Никога не съм бил на кални бани, тъй че не бихме могли да се познаваме оттам. И все пак, след като знаете името ми… — Той се вгледа по-внимателно и нададе потресен вик: — Фарфалак! Ти ли си наистина, бедни мой стар Фарфалак, под цялата тази поземлена собственост? Кларънс, аз мога да обясня всичко. Но мисля, че ще направим най-добре, ако първо разчистим терена. Бийч, иди се поразходи за минутка, ако нямаш нищо против.
— Много добре, сър — каза икономът с разочарования вид на мъж, когото са изхвърлили от театъра тъкмо когато завесата е започнала да се вдига. Той остави младия Давид на мястото му и суетейки се като квачка край пилците си, изведе Томас и Стоукс от стаята.
— Дали е безопасно, Галахад? — попита неуверено лорд Емсуърт.
— О, Фарфалака… тоест Пайк… искам да кажа, Тилбъри е напълно безобиден.
— Как каза, че му било името?
— Тилбъри. Лорд Тилбъри.
— Лорд Тилбъри? — зяпна негова светлост.
— Да. Оказва се, че са направили стария Фарфалак пер на Англия.
— Но тогава от какъв зор се опитва да ми убие свинята? — запита озадачено негова светлост, който имаше високо мнение за нравствената чистота в Камарата на лордовете.
— Изобщо не се е опитвал да ти убие проклетата свиня. За моя ръкопис са те сърбели ръчичките, нали, Фарфалак?
— Да — отвърна лорд Тилбъри сухо. — Смятам, че имам всички законни права над него.
— Да, помня, че вече обсъждахме този въпрос. Но надежда всяка вече остави, Фарфалак. Свинята го изкльопа.
— Какво?
— Да. Тъй че, освен ако нямаш желание да публикуваш свинята…
По лицето на лорд Тилбъри имаше твърде много кал, за да се забележи каквато и да било игра на емоциите, но внезапната скованост на тялото му бе доказателство, че ударът го е улучил в самото сърце.