Отвърна малко прегракнало, защото беше смутен. За един чувствителен младеж винаги е смущаващо да се усети, че се държи като поголовен глупак. Той прекрасно знаеше, че между Сю и този полип Пилбийм няма и никога не е имало абсолютно нищо. И все пак самото му присъствие в околността го караше да настръхва и да присвива уши със сподавено ръмжене.
Разбира се, целият проблем бе в това, че той страдаше от жесток комплекс за малоценност по отношение на Сю. Беше му трудно да повярва, че такова момиче действително би могло да обикне един тъй дребен и розов екземпляр като него. Живееше в постоянен страх, че тя в най-скоро време ще си даде сметка колко е грешила, като си е мислела, че изпитва чувства към него, и ще хукне да се влюби в другиго. Не в Пилбийм, естествено, но ако някой висок и строен се мернеше наоколо…
Сю не се отказваше от темата. Тя искаше този въпрос да се изчисти веднъж и завинаги. Единственият облак на небосклона на щастието й бе склонността на нейния Рони към онази люта ревност, за която Хюго Кармъди тъй разпалено бе предупредил приятеля си Монти Бодкин. Съществуването на ревност между двама души, тъй близки и сигурни в обичта си, винаги й бе изглеждала глупава и непонятна. Тя притежаваше откритото и безхитростно съзнание на дете.
— Обещаваш ли, че никога повече няма да се тревожиш заради него?
— Трижди.
— Нито заради когото и да било друг?
— Категорично да. С тези неща е напълно приключено. — Той замълча мрачно. — Само дето… Само дето съм толкова дяволски дребен!
— Ти си висок точно колкото трябва.
— И розов.
— Моят любим цвят. Ти си едно безценно розово херувимче и аз те обичам.
— Наистина?
— Разбира се.
— Ами ако един ден си промениш мнението?
— Рони, ти си магаре.
— Знам, но пак питам: ами ако един ден решиш друго?
— Много по-вероятно е ти самият да промениш решението си.
— Какво!
— Представи си, че майка ти успее да те разубеди, когато пристигне?
— Не се чуваш!
— И дума не може да става, че би ме одобрила.
— Разбира се, че ще те одобри.
— Лейди Констанс подчертано не разтваря обятия, за да ме приеме.
Рони нададе прочувствен вопъл.
— Леля ми Констанс! Тъкмо се мъчех да се сетя за какво говорехме, когато плужекът Пилбийм замърси хоризонта. Слушай! Ако леля Констанс се опита да ти пробутва разни аристократични номера, докато ме няма, насини й и двете очи. Нито за миг недей да търпиш разни свити устни и взиране през лорнет.
— Ами ако майка ти посегне към лорнета си?
— О, от нея не бива да очакваш подобно нещо.
— Защо, да не би да няма лорнет?
— Мама е чудесна.
— Значи няма нищо общо с лейди Констанс?
— Е, мъничко, ако се замисли човек. Но казвам ти, двете са напълно различни. Леля Констанс е изкопаемо от времето на Елизабет7, докато мама е свежа душа.
— Все едно, тя ще се опита да те разубеди.
— Няма.
— Ще го направи, ще видиш. „Но наистина, Рони, момчето ми! Това безразсъдно увлечение. Просто невероятно!“ Още отсега я чувам.
— Мама не би могла да говори по този начин, та ако ще и пари да й даваш. Пак ти повтарям, тя е върхът.
— Няма да ме хареса.
— Ще те хареса, и още как. Не бъди толкова… как беше оная дума, да я вземат мътните?
Сю хапеше долната си устна със своите снежнобели зъби. Сините й очи бяха замъглени.
— Иска ми се да не беше заминавал, Рони.
— Само за един ден.
— Наистина ли трябва да ходиш?
— Боя се, че да. Не мога да зарежа току-така бедния стар Джордж. Той разчита на мен. Освен това искам да наблюдавам техниката му на пътеката пред олтара. Да набирам опит, тъй да се каже, та когато ние с теб…
— Ако изобщо някога го направим.
— Престани най-сетне с тези приказки — примоли се Рони.
— Съжалявам. Но наистина не ми се остава сама. Страх ме е. Всичко тук е толкова огромно и старо. Кара ме да се чувствам като пършиво кутре, попаднало в катедрала.
Рони се обърна и изгледа оценяващо дома на момчешките си дни.
— Права си, съборетината си я бива — рече той, плъзвайки взор към назъбените бойници и обратно надолу по гранитните стени. — Не бях обръщал внимание, но сега, като ми казваш, си давам сметка, че съм виждал и по-маломерни постройки. Но в нея няма нищо, което да уплаши човека.
— Напротив, има — ако човек е роден и отрасъл в обикновена къща в предградията. Струва ми се, че всеки миг духовете на твоите прадеди ще наизскачат от стените, ще вземат да ме сочат с пръст и да викат: „Какво търсиш тук, нещастно плъхче такова?“
— Тежко им и горко, ако ги спипам в такъв момент — изрепчи се разгорещено Рони. — Хайде, не бъди толкова… каква беше думата, за Бога? Сигурен съм, че почва с „д“. Не бива да се чувстваш така. Та ти влезе тук като живителен полъх. Вуйчо Кларънс те харесва. Вуйчо Гали те харесва. Всички те харесват, като не броим леля Констанс. А кой дава пукната пара за мнението на някаква си леля Констанс?