— Вече е почти един, а в един и половина чакаме гости за обяд.
Негова светлост предъвка информацията.
— Обяд? О, а, да. Да, как иначе? Естествено, обяд. Да, обяд. Сигурно ще речеш, че трябва да се прибера и да си измия ръцете?
— И лицето. Цялото е оплескано с кал. И да смениш тези дрехи. И обувките. И да си сложиш чиста яка. Наистина, Кларънс, човек трябва да търчи подир теб като след същинско бебе. Не мога да проумея какво те кара да си губиш времето, като зяпаш разни гнусни свине.
Лорд Емсуърт я последва през ливадата, но лицето му — където всъщност почти нямаше кал, може би само две-три едва забележими пръски — бе свъсено и метежно. Това не бе първият случай, при който сестра му се изказваше по неблагопристоен начин за онази, която бе за него венец на своята класа и пол. Гнусни свине, Боже мой! Той се замисли мрачно над удивителната неспособност на непосредственото си обкръжение да проумее значимостта на Императрицата в схемата на нещата. Как пък един от тях не притежаваше интелигентността да прозре нейната истинска стойност.
Вярно, имаше едно щастливо изключение. Онова момиче, как му беше името, дето щеше да се омъжва за племенника му Роналд, винаги бе проявявало ласкав интерес към сребърната медалистка.
— Чудесно девойче — издума той в този ред на мисли.
— За какво говориш, Кларънс? — запита лейди Констанс уморено. — Кой е чудесно девойче?
— Онова момиче на Роналд. Все му забравям името. Смит ли беше?
— Браун — опроверга го сухо лейди Констанс.
— Тъй де, Браун. Чудесно девойче.
— Е, вероятно и ти си имаш право на мнение — допусна лейди Констанс.
Известно време двамата вървяха, потънали в мълчание.
— Като се отвори дума за госпожица Браун — подхвана лейди Констанс, изговаряйки по навик името през стиснати зъби и с доста вцепенен поглед, — пропуснах да ти спомена, че тази сутрин получих писмо от Джулия.
— Нима? — възкликна лорд Емсуърт, отделяйки на въпроса около две петдесет и седми от вниманието си. — И коя — осведоми се учтиво той — е Джулия?
Лейди Констанс положи мъжествени усилия да не го цапардоса въпреки удобната близост, в която се намираше. Noblesse oblige8.
— Джулия! — изрече тя с лек фалцет. — Доколкото знам, в семейството ни има само една Джулия.
— О, Джулия? — запита лорд Емсуърт, просветлен. — И какво казва Джулия? Тя не беше ли в Биариц? — добави след неистов напън на паметта. — Надявам се, че си прекарва добре.
— Тя е в Лондон.
— Така ли?
— И утре пътува за насам с влака от два и четирийсет и пет.
Разсеяната неангажираност на лорд Емсуърт се стопи мигом като лански сняг. Сестра му Джулия не бе жена, чиито гостувания се радваха на буен възторг от негова страна.
— Но защо? — запита той с жаловита нотка в гласа.
— Защото това е единственият удобен следобеден влак и пристига тук навреме за вечеря.
— Мисълта ми е защо трябва да идва.
Би било пресилено да се твърди, че лейди Констанс изпръхтя. Жени с нейния произход не пръхтят. Но все пак тя положително изсумтя.
— Ти наистина ме изумяваш, Кларънс! Нима ти се вижда толкова необяснимо, че една майка, чийто единствен син е обявил намерението си да се жени за балерина, желае да се срещне с нея?
Лорд Емсуърт обмисли чутото.
— Доколкото разбрах, тя не е балерина, а танцьорка във вариете.
— То е едно и също.
— Не съм убеден — каза лорд Емсуърт придирчиво. — Ще трябва да питам Галахад. — Изведнъж му хрумна неподозирана идея. — Но ти май не харесваш госпожица Смит?
— Браун.
— Ти май не харесваш госпожица Браун?
— Точно така.
— И не искаш тя да се омъжи за Роналд?
— Струва ми се, че достатъчно ясно и нееднократно съм изразила мнението си по този въпрос. Намирам цялата идея за възмутителна. Не че съм някакъв сноб…
— Как да не си — рече Лорд Емсуърт, умело напипвайки слабото място в разсъжденията й.
Лейди Констанс се наежи.
— Ако минава за снобско да предпочиташ племенникът ти да се ожени за момиче от своята си класа…
— Галахад щеше да се ожени за майка й преди трийсет години, ако не го бяха натоварили на парахода за Южна Африка.
— Галахад винаги е бил — и е — способен на всичко.
— Още си я спомням, като че беше вчера — продължи унесено лорд Емсуърт. — Доли Хендърсън. Галахад ме заведе веднъж в „Тиволи“ и тя пееше там. Една такава дребничка, с розово трико и най-чудесната усмивка на света. Караше те да мислиш за пролетни утрини. Помня как цялата галерия пригласяше на припева. Мили Боже, как беше онази мелодия? Там-там тамти-там… Или не, тра-ла ли-ли-ли пам-па пам?