— Ъ?
— Приветствах възможността да му докажа, че в замъка Бландингс е останала поне една нормална личност.
— Племенник? Какъв племенник?
— Младият Монтегю Бодкин. Би трябвало да го помниш. Като момче идваше тук, кажи-речи, през ден.
— Бодкин? Бодкин? Бодкин?
— О, за Бога, Кларънс, престани да повтаряш „Бодкин“ като повреден папагал. В случай че си го забравил, както забравяш всичко, това няма абсолютно никакво значение. Въпросът е, че сър Грегъри ме помоли под формата на лична услуга да наема момчето за твой секретар…
Лорд Емсуърт бе блага натура, но и неговото търпение си имаше граници.
— Е, това е вече наглост! Да пукна дано! Тоя човек ми краде свинаря, плете заговори да ми отмъкне прасето и на всичкото отгоре има очи…
— … и аз му отговорих, че за мен ще бъде удоволствие.
— Какво!
— Отговорих му, че за мен ще бъде удоволствие.
— Нали не искаш да кажеш, че си приела?
— Разбира се. Всичко е уредено.
— Допуснала си племенник на Парслоу да шета на воля из имението, когато до селскостопанската изложба остават само две седмици?
— Той пристига утре с влака в два и четирийсет и пет.
И тъй като вече бе хвърлила своята бомба и се бе насладила на експлозията, а и понеже бе достигнала парадния вход и не изпитваше желание да слуша напразни пелтечещи протести, тя влезе величествено в къщата, оставяйки лорд Емсуърт да стърчи като поразена от гръм статуя на шадраван.
Той стоя така в продължение на близо минута. Сетне повелителната нужда да сподели траурната вест с по-хладен и проницателен ум от своя собствен го върна към движение и живот. С посърнал лик той се понесе на дългите си разтреперани нозе към моравата, където брат му Галахад отмаряше в своя шезлонг с чаша уиски и сода в ръка.
4.
Охладен от кедровата сянка, освежен от кехлибареното съдържание на чашата, в която кубчетата лед звънтяха тъй мелодично, щом я повдигнеше до устните си, Достопочтеният Галахад бе достигнал близко до нирвана блаженство, когато се появи лорд Емсуърт. Другаде из земите на замъка Бландингс може и да бушуваха бури, но тук, на полянката край него, цареше мир — съвършеният, безметежен мир, който на този свят навестява единствено онези, които с нищо не са го заслужили.
В своята петдесет и седма година Достопочтеният Галахад Трипуд бе спретнат дребен джентълмен, върху чиято посребрена, но още далеч не плешива глава, бремето на един пропилян със системна и педантична последователност живот ни най-малко не се усещаше. Елегантният костюм стоеше наперено върху жилестата му фигура, монокъл с черна рамка проблясваше още по-наперено в едното му око. Всичко в този мускетар на деветдесетте години бе наперено. Неразгадаема мистерия за всички, които го познаваха, бе откъде-накъде мъж, угаждал си тъй напористо през целия си живот, ще се радва на несъкрушимо здраве в неговия залез. Прежълтелите му връстници, обръщали навремето осветения от газени фенери Лондон надолу с главата в неговата компания и обречени сега на жалко съществуване на препечени сухари, минерална вода и санаториуми с кални бани, преживяваха особено болезнено този факт. Човек с неговото минало, считаха те, бе редно да довършва дните си в инвалидна количка, вместо да пърха жизнерадостно нагоре-надолу, да се джафка с оберкелнерите както на младини и да разгръща менюто за напитки с нетрепваща ръка.
Същинско накокошинено петле бе този мъж, истински боец от Старата гвардия, който умира, но не се предава. Седнал под стария кедър, той имаше вид, сякаш се готви да отскочи до някой танцувален салон от времето, когато танцувалните салони са били танцувални салони и откъдето в тихото утро щяха да са нужни трима келнери, двама биячи от заведението и един полицай, за да го изхвърлят на тротоара.
В един свят, тъй преизпълнен с красиви неща, където според него всички трябваше да са щастливи като принцове, Достопочтеният Галахад бе шокиран от покрусения вид на своя брат.
— За Бога, Кларънс! Приличаш на опечалена тения. Случило ли се е нещо?
Лорд Емсуърт за миг изхърхори, останал без дъх. Сетне думите дойдоха.
— Галахад, с нас е свършено!
— Какво?
— Парслоу ми нанесе удар!
— Удар? Нима те напердаши?
— Не, не, не. Искам да кажа че всичко стана точно така, както ти ме предупреди. Той се оказа твърде изврътлив и хитроумен за нас. Усукал се около Кони и я убедил да вземе племенника му за мой секретар.
Достопочтеният свали монокъла си и се зае замислено да го бърше. Сега вече вникна в дилемата на своя събеседник.
— Тя ми го докладва само преди минута. Досещаш ли се какво означава това? Той е твърдо решен да провали Императрицата и сега си е наумил да внедри свой агент в самото сърце на дома ни. О, всичко ми е до болка ясно — извиси треперлив тенор лорд Емсуърт. — След като се провали с Бакстър, идва ред на ново коварство с помощта на тоя Бодкин.