— Веднага щом лорд Емсуърт освободи наследството му. Той иска да се включи като партньор в автомобилния бизнес.
— Някаква опозиция от страна на семейството?
— Ами не съм убедена, че лейди Констанс е във възторг от набелязаното бракосъчетание.
— Да не би случайно да се е подразбрало, че си мятала крака във вариете?
— Имаше такъв момент.
— Е, това обяснява нещата. Но тя стиска зъби, предполагам?
— Изглежда, общо взето, примирена.
— Тогава няма проблеми.
— Може да си прав. И все пак… Монти, имал ли си някога усещането, че предстои да се случи нещо неприятно?
— Да, преди два дни, когато моят лорд Тилбъри ме сграбчи едновременно за яката и дъното на панталоните, преди да ме изрита навън.
— Аз го изпитвам непрестанно. Споделих го с Рони, а той ми заръча да не се депресирам.
— Рони е произнесъл такава дума от раз?
— Монти, какво представлява всъщност майка му?
Той потърка брадичката си.
— Още ли не си се срещала с нея?
— Не. Тя е на почивка в Биариц.
— Но се кани да се връща?
— Така се чува.
— Да пукна дано. Мога да си я представя как ще фучи. Да пукна дано!
— Престани най-сетне да пукаш. Настръхвам, като те слушам. Толкова ли е ужасна?
Монти потърка дясната си скула.
— Как да ти кажа. Много хора биха я нарекли ведра душа.
— И Рони ме убеждава в същото.
— Ловджийския тип. Ботуши и ездачни бричове. И камшик. Прями обноски, широка усмивка за всекиго и безплатна гощавка по Коледа за заслужилото селячество. Но все пак, не знам. Не съм толкова сигурен. Едно мога да ти кажа: като момче се боях от нея повече, отколкото от лейди Констанс.
— Защо? — впечатли се Сю.
— Тук вече ме хвана натясно. Боях се и толкова. Но хайде, не ме карай повече да ти вгорчавам живота. Кой знае, може пък в този момент тя да седи на пианото и да репетира сватбения марш. А сега не че искам да те припирам, но времето малко напредна. Влакът ми тръгва в два и четирийсет и пет…
— Какво?
— В два и четирийсет и пет — тутуу!
— Да не би да заминаваш за Бландингс днес… с този влак?
— Точно така.
— Но аз също се връщам с него.
— Чудесно, значи ще си правим компания.
— Ама ние не бива да пътуваме заедно.
— Че защо? Никой няма да ни види, а стигнем ли веднъж, можем да се правим на непознати до посиняване. Сладка разговорка до Маркет Бландингс и хладна сдържаност от там нататък — това е програмата в моите очи. Глупаво е да се престараваме с тази конспирация.
Сю, премисляйки нещата, бе склонна да се съгласи с него. Тя вече бе изтърпяла едно самотно пътуване за този ден и нямаше нищо против да си побъбри на връщане.
— А ако си въобразяваш, скъпа Сюзан — възропта Монти, който, макар и кавалер до мозъка на костите си, умееше да отстоява своите права, — че ще се съглася да изчакам и да се кача на нещо, което спира и пухти на всяка керемида, то дълбоко се лъжеш. Дори и с експреса пътуването трае четири часа. Затова сега само ще отскочим да си прибера нещата…
— И ще изпуснем влака. Не, благодаря. Не мога да си позволя никакви рискове. Ще се видим на гарата.
— Твоя воля — отвърна великодушно Монти. — Мислех си само, че ако дойдеш до апартамента ми, бих могъл да ти покажа шестнайсет фотографии на Гъртруд.
— Ще ми ги опишеш една по една по време на пътуването.
— Тъй да бъде — съгласи се Монти. — Келнер, сметката!
Стрелките на големия часовник на гара Падингтън сочеха два и четирийсет, когато лейди Джулия Фиш си запробива път през навалицата на перона. Придвижването й се отличаваше с немалка забележителност поради факта, че край нея кръжаха като спътници около слънце нейната камериерка, двама носачи и едно момче, което бе останало с погрешното впечатление, че в нейно лице е намерило клиент за своите портокали и шоколад с лешници.
Самата тя се отнасяше към царящата край нея суматоха с обичайното си добродушно презрение. Там, където другите търчаха, лейди Джулия шестваше величествено. Тя спокойно позволи на единия носач да разтвори пред нея вратата на празно купе, а на другия — да внесе вътре нейния багаж, вестниците, романите и списанията й. Сетне освободи камериерката, плати на носачите и като се настани в ъгловото място, се зае снизходително да наблюдава кипящата навън суетня.