— Но… ъъ… да не смятате да развалите годежа?
— Естествено, как иначе. Виждате ми се нещо обезпокоен. Или това е радост?
— Не… аз… ъъ… Просто ми хрумна, че може да се окаже трудничко. Нали знаете, Рони не отстъпва току-тъй, щом си науми нещо.
— Наследил го е от майка си — гордо изрече лейди Джулия.
И в тишината, последвала тази забележка, в купето влезе Сю.
В мига на нейната поява Монти зяпаше навън през прозореца, а лейди Джулия се бе отпуснала назад с отсъстващ вид. Следователно нямаше нищо, което да издава каквато и да било връзка помежду им, и Сю тъкмо се канеше да отправи към своя стар приятел духовит поздрав за неговите способности като спринтьор, когато звукът от отварящата се врата го накара да се обърне. И взорът, който тя срещна в неговите очи, бе тъй безмерно хладен и отчужден, че я накара да се свлече замаяно върху седалката, изпълнена с усещанията на човек, който по време на разходка в ясен пролетен ден внезапно се е блъснал в тухлена стена.
Просветлението впрочем не закъсня. Монти бе младеж, който не оставяше нищо на случайността.
— Колко свежа и зелена изглежда природата, лейди Джулия — отбеляза той гръмогласно. — Нали, лейди Джулия?
Събеседницата му хвърли един поглед навън.
— Наистина, особено като се има предвид от колко време не е валяло.
— Рони сигурно много й се радва в Бландингс, не мислите ли, лейди Джулия?
— Моля?
— Казвам — поясни Монти, разчленявайки внимателно думите си, — че на вашия син Рони трябва много да му допада свежестта на природата в замъка Бландингс. Винаги е обичал зеленината — допълни той и след още един смразяващ поглед към Сю се облегна назад със звука на спихнал балон.
Настъпи пауза. Напънът на Монти не бе отишъл нахалост. През дребното тяло на Сю премина електрически заряд. Сърцето й заудря бясно в гърдите.
— Извинете — промълви немощно тя, — вие ли сте лейди Джулия Фиш?
— Да, аз.
— Името ми е Сю Браун — каза Сю, съжалявайки, че не може да постигне интонация, малко по-внушителна от тази на млада, силно изплашена мишка.
— Виж ти, виж ти! — не спираше да се диви лейди Джулия. — Представете си само какво съвпадение, господин Бодкин.
— О, да. Невероятно.
— Ние тъкмо говорехме за вас, госпожице Браун.
Сю кимна безмълвно.
— Тъй значи, губя един син и печеля една дъщеря и тази дъщеря сте вие, така ли?
Сю продължи да кима, което по личното мнение на Монти бе малко прекалено. Сега, чувстваше младежът, редно бе тя да каже нещо. Нещо находчиво и духовито, като например… е, той не можеше да импровизира на мига, но във всеки случай нещо находчиво и духовито.
— Да — продължи лейди Джулия, — сега вече ви познах. Рони ми беше изпратил ваша снимка. Намерих я за очарователна. Е, елате насам, разкажете ми всичко за себе си. Ей сегичка ще се отървем от господин Бодкин… Впрочем вие не се познавате, нали?
— В никакъв случай — обади се припряно Монти. — Разбира се, че не. Ни най-малко. Изобщо. За пръв път я виждам.
— Не говорете с такъв тон на ужас и презрение, господин Бодкин. Сигурна съм, че госпожица Браун е много мило момиче, напълно достойно за вашата компания. Така или иначе, сега ще ви запознаем. Господин Бодкин, госпожица Браун.
— Приятно ми е — представи се сковано Монти.
— Приятно ми е — отвърна надменно Сю.
— Господин Бодкин идва в замъка Бландингс като секретар на моя брат.
— Да не повярваш! — рече Сю.
— А сега защо не излезете в коридора да погледате зелената природа, господин Бодкин? Ние с госпожица Браун имаме да си поприказваме за туй-онуй.
— Ще взема да изпуша една цигара — каза Монти, вдъхновен.
— Изпушете две цигари — отвърна лейди Джулия.
Монти Бодкин седеше в пушалнята, напълно доволен от себе си. Не тъй отдавна положението устремно се носеше към бездната и единствено умен и обигран мъж можеше да го спаси, но той се бе справил блестящо. Още половин секунда, и бедната малка Сю щеше да сгази лука. Той, както казахме, бе доволен от себе си, но също така бе доволен и от нея. Тя бе проявила безупречна схватливост. Имаше миг, в който младежът се бе изплашил, че подлага женския разсъдък, известен като далеч по-немощен от този на мъжа, на прекомерно тежко изпитание. Но всичко се размина благополучно. Добрата стара Сю бе разгадала неговите завоалирани намеци и всичко си дойде на мястото.
Той притвори уталожено очи и се унесе в отмаряща дрямка.
Около половин час по-късно от нея го извадиха нечии стъпки; и като премигна веднъж-дваж, колкото да схване къде се намира, осъзна, че пред него е застанала Сю.
— Охо! Събеседването да не е приключило?