— А, здрасти, Бийч. Такова, Бийч, какво става с коктейлите?
Икономът изглеждаше озадачен.
— Възнамерявах да ги поднеса след пристигането на гостите, господин Роналд.
— Гости? Да не би да очакваме някого за вечеря?
— Да, сър. На масата ще присъстват двайсет и четири души.
— Майко мила! Гуляй?
— Да, сър.
— Но в такъв случай ще трябва да си сложа бяла папийонка.
— Разполагате с предостатъчно време, господин Роналд. Вечерята ще бъде поднесена не по-рано от девет. Дали не бихте желали да ви донеса един малък аперитив преди официалните коктейли?
— И още как. По гърлото ми е полепнал два пръста прах.
— Ще се погрижа незабавно.
Икономът на замъка не бе мъж, който под думата „незабавно“ да разбира „в неопределено бъдеще, стига да не забравиш“. Подобно на всемогъщ джин, призован чрез потъркване на лампа, той изчезна, появи се отново и само минута по-късно Рони вече цъфтеше като трендафил под тих летен дъждец, благ и предразположен към кротка беседа.
— Двайсет и четири, казваш? — учуди се той. — Господи, толкова народ ще обърне къщата с краката нагоре. Кой ще идва?
Погледът на иконома доби стъклен блясък, сходен с този, който се наблюдава в очите на даващ показания полицай.
— Негово преосвещенство епископът на Пул, сър Хърбърт и лейди Маскър, сър Грегъри Парслоу-Парслоу…
— Какво!
— Да, сър.
— Него пък кой го е поканил?
— Бих предположил, че нейна светлост, сър.
— И той смята да идва? Е, надявам се, че знае какво прави — рече неуверено Рони. — Но във всеки случай, съветвам те да държиш вуйчо Кларънс под око, Бийч. Видиш ли че си играе с ножа, вземи му го от ръцете.
— Много добре, сър.
— Кой друг?
— Полковник Мълевърър със съпругата и дъщеря си, майор Линдзи-Тод заедно с лейди Огъста и племенницата им…
— Добре, добре. Няма нужда да продължаваш. Схващам идеята. Осемнайсет бройки местна паплач плюс шестимата разквартирувани в замъка.
— Осмината, господин Роналд.
— Осем?
— Негова светлост, нейна светлост, господин Галахад, вие, госпожица Браун, господин… — Гласът на иконома му изневери за миг. — … Пилбийм…
— Точно така. Това прави шест, старо магаре такова.
— Прибавете още и господин Бодкин, сър.
— Бодкин?
— Племенникът на сър Грегъри Парслоу, сър. Младият Монтегю Бодкин. Може би го помните като чест посетител на замъка през училищните ви дни.
— Разбира се, че помня Монти. Но ти бъркаш сметките, Бийч. Слагаш го при постоянно пребиваващите, докато той спада към външните бройки.
— Не, сър. Господин Бодкин застъпва на служба като секретар на негова светлост.
— Сигурно се шегуваш.
— Не, сър. Както разбрах, назначението е влязло в сила още преди два дни.
— Да не повярва човек. Откъде-накъде Монти ще седне да се трепе като секретар? Та той има поне петнайсет хилядарки годишна рента.
— Наистина ли, сър?
— Е, поне имаше. От две години не се случва да се сблъскваме твърде често с него. Мислиш ли, че може да ги е изгубил?
— Не би ме учудило, сър. Напоследък голям брой хора търпят финансови неблагополучия.
— Странно — заключи Рони.
Скоро размишленията върху тази загадка бяха отмити от вълна на трезва гордост. С оправдано чувство на самодоволство Рони си даде сметка, че духът му е достигнал онези висоти на благородството, при които перспективата за един Монти Бодкин, сновящ из територията на замъка в ежедневно съприкосновение със Сю, не предизвикваше у него и най-лек пристъп на опасение или ревност.
Не тъй отдавна подобна мисъл би била ръждив кинжал в гръдта му. Точно от такива Монтита — високи, елегантни и стройни, без излишък на розов пигмент по страните — той винаги се бе боял като от огън. А ето че сега приемаше вестта за неговото пристигане без дори да трепне. „Доста добре“, похвали се той.
— Е — произнесе на глас, — дотук станаха седем. Кой ще е осмият?
Икономът се прокашля.
— Предполагах, че се намирате в известност, господин Роналд, че нейна светлост, вашата майка пристигна тази вечер с влака от два и четирийсет и пет.
— Какво?
— Да, сър.
— Божичко!
Бийч го изгледа с разбиране, но не се разпространи по темата. Той обладаваше тънко чувство за време и място. Между него и този младеж от осемнайсет години процъфтяваше топла дружба. Рони като дете бе играл на криеница в неговата стаичка. Рони като подрастващ бе ходил с него за риба на езерото. Рони като първокурсник в Кеймбридж бе взимал от него по пет лири назаем, за да изкара до следващата си издръжка. Рони като зрял мъж му бе дал не един ценен съвет за конните надбягвания, от което банковата му сметка бе набъбнала съществено. Той бе в течение и на последната подробност от неговия роман със Сю, съчувстваше на целите и стремежите му и съзнаваше изключителната деликатност на очакващото го инквизиционно изпитание. Ако двамата се намираха на негова територия сред шкафовете с излъскана посуда, той нямаше да се поколебае да му предложи бащинска отзивчивост и съвет.