Но тъй като тук бе салонът на замъка, устните му бяха запечатани. Един чисто професионален жест бе всичко, което можеше да си позволи.
— Още един коктейл, господин Роналд?
— Благодаря.
Отпивайки замислено от чашата, Рони откри, че самообладанието му полека се завръща. Не можеше да отрече, че за секунда бе доловил леко свиване под лъжичката, но сега надделяваше доводът, че майка му в крайна сметка е свежа душа, направо върхът, и няма абсолютно никаква причина да се очаква, че тъкмо сега ще вземе да създава сериозни главоболия. Е, може би малко фасони като начало, но това щеше бързо да отшуми.
— Къде е тя, Бийч?
— В Градинската стая, господин Роналд.
— Предполагам, че е редно да отида при нея. И все пак… Не — колебаеше се Рони. — Ще е малко прибързано, не намираш ли? Тя ще е в обсега на четката си за коса и, току-виж, се изкушила да ме преметне през коляно… Не. Изпрати камериерката да й предаде, че я очаквам в салона.
— Незабавно, господин Роналд.
С потрепване на лявата вежда, предназначено да покаже, че при едни други обстоятелства той с радост би останал, за да окаже морална подкрепа, икономът напусна стаята. Ала не след дълго вратата отново се отвори и на прага в цялото си величие се възправи лейди Джулия Фиш.
Рони си намести папийонката, изпъна сако и пристъпи насреща й.
Чувствата на един младеж, заставащ пред своя женски родител, след като в интервала от последната им среща е обявил годежа си с вариететна танцьорка, неизбежно са смесени. Синовната любов по правило е смекчена от известна доза опасение. Като цяло обаче Рони бе настроен оптимистично. Двамата с майка му неведнъж се бяха смели заедно над какво ли не и той се надяваше, че с малко находчивост ще успее да постави предстоящата сцена на по-приветлива основа. Както бе споделил със Сю, лейди Джулия Фиш не беше лейди Констанс Кийбъл.
При все това, докато я целуваше по бузата, у него неволно трепна усещането, което бе изпитвал на боксовия ринг в колежа, ръкувайки се с неприятен на вид противник.
— Здравей, мамо.
— Здравей, Рони.
— Дойде си значи.
— Да.
— Как мина пътуването?
— Добре.
— Тихо ли беше времето през Ламанша?
— Съвсем.
— Хубаво — рече Рони. — Хубаво.
Като за начало не беше зле, мина му през ума.
— Такива ми ти работи — продължи разговорливо той. — Ето че и за Джордж дойде сляпата неделя.
— Джордж?
— Братовчедът Джордж. Току-що се връщам от сватбата му.
— А, да. Бях забравила. Тя беше днес, нали?
— Точно така. Прибрах се преди половин час.
— Добре ли мина всичко?
— Великолепно. Като по вода.
— Семейството е доволно, предполагам?
— Всички са във възторг.
— И не виждам защо не. След като синът им се жени за момиче от сой, при това с десет хиляди лири годишен доход.
— Ъхъм — каза Рони.
— Да — отвърна лейди Джулия. — Има защо да казваш „ъхъм“!
Настъпи пауза. Рони, току-що наместил папийонката си, отново дръпна единия й край и за сетен път се зае да я оправя. Лейди Джулия наблюдаваше тази проява на безпокойство със суров взор. След като вдигна очи и го срещна, младежът побърза да отмести поглед към портрета на втория граф Емсуърт, който висеше на стената до него.
— Просто невероятно какви бради са носели тия хора навремето — отбеляза безгрижно.
— Учудва ме, че можеш да гледаш предците си в лицето.
— Всъщност не ми е никак лесно. Доста противни мутри. Единственият по-симпатичен е Дик Трипуд Вироглавия, дето се оженил за онази актриса.
— А ти се каниш да последваш примера на Вироглавия Дик, така ли?
— Тъй те искам, мамо. Да видим добрата стара усмивка.
— Съвсем не се усмихвам. Това, което виждаш, е болезнен спазъм. Наистина, Рони, ти си за освидетелстване.
— Хайде, мамо…
— Рони — продължи лейди Джулия, — само ако посмееш да ме прегърнеш през раменете и да кажеш „Цц, оо-оо, хайде-хайде“, ще ти обърша един. И спри да се хилиш по тоя противен начин, защото ми призлява. Така само потвърждаваш мнението ми, че си луд за връзване и отдавна е трябвало да те въдворят в клиника.