— О, по дяволите!
— И без дяволи.
— Напротив, ще казвам: „По дяволите!“, докато ми излязат пришки на езика. Хайде, мамо, бъди разумна. Естествено, не очаквам от теб песни и танци на народите и да ръсиш розови листенца от шапката си, но можеш поне да се придържаш към едно приличие в спора. Последната ти забележка например беше твърде оскърбителна.
Лейди Джулия въздъхна.
— И защо, Господи, всички млади глупаци се втурват да се женят за актриси и танцувайки?
— Чела ли си някакви интересни книги напоследък, мамо? — запита помирително Рони.
Лейди Джулия не позволи да я отклонят от темата.
— Направо поразително. Това е някаква болест. Също като коклюша и заушката. Явно всички младежи трябва да преминат през нея. Сякаш беше вчера, когато бедният ми баща отпращаше вуйчо ти Галахад в Африка с лечебна цел.
— Мога да ти кажа нещо интересно в тази връзка, мамо. Момичето, в което е бил влюбен вуйчо Галахад…
— Бях дете по онова време, но си го спомням като бял ден. Мама ридае, татко удря по масите, цялата онази мила, патриархална атмосфера на класическата семейна драма. А сега пък ти! Е, слава Богу, че поне не е нещо хронично. Симптомите отшумяват, пациентът в крайна сметка се изправя на крака. Рони, бедното ми глупаво момче, хайде, кажи ми, че всичко е само една шега.
— Шега!
— Но, Рони, опомни се! Момиче от вариете!
— Много неща могат да се кажат за едно момиче от вариете.
— Не и в мое присъствие. Не бих го понесла. Та това е толкова незряло, момчето ми. Разбирам да беше още в Итън, тогава не бих рекла и дума. Но след като си вече пораснал и се очаква да имаш поне малко разум… Погледни хората, които се женят за подобни момичета. Всичките са хвани единия, та удари другия. Младият Дачет например. Или оня ужасен старец Белинджър…
— Но ти пропускаш един факт, скъпа родителко. Някои от тия момичета не са като останалите.
— Просто твоето добро сърце те заслепява.
— И когато човек срещне някоя като Сю…
— Не, Рони. Много мило от твоя страна, че се мъчиш да ме утешиш, но за това и дума не може да става. Аз разглеждам целокупния персонал на нашите родни музикални театри като — ако ми простиш викторианския израз — начервени повлекани.
— Те трябва да се червят, такава им е работата.
— Но не виждам защо трябва да се влачат подир моя син. И да го прелъстяват.
— Не съм сигурен, че особено ми допада думата „прелъстяват“.
— Вероятно много от думите, които ще чуеш от мен тази вечер, няма да ти допаднат. Наистина, Рони, знам колко е мъчително за теб да си напрягаш ума, но опитай за съвсем кратко време. Това е просто въпрос на класа. Тук влиза всичко… друг мироглед… други стандарти… накратко, всичко. Ако не се лъжа, твоята цел, когато се ожениш, е да се установиш някъде и да поведеш нормален живот, а как мислиш да го сториш с една повлекана? Как ще се довериш на жена от подобно потекло, която е навикнала да живее с флирта от деня, в който е пораснала достатъчно, за да вири крака пред публика, и не вижда нищо лошо в това да кръшка с всеки, който случайно й улови окото? Че такова момиче ще ти сложи рога още в мига, в който му обърнеш гръб.
— Не и Сю.
— Именно Сю.
Рони се усмихна снизходително.
— Почакай, докато я видиш!
— Вече я видях, благодаря.
— Какво?
— Пътувахме заедно във влака и тя ми се представи.
— Но какво е правила във влака?
— Връщаше се от Лондон.
— Нямах представа, че е ходила в Лондон.
— Така и предполагах — каза лейди Джулия.
Едва преди минути Рони Фиш бе подканял майка си да се усмихне. При тези думи тя го стори, но изпълнението на неговото желание му донесе твърде малка утеха. Розовият цвят на лицето му се сгъсти. Устните му едва доловимо се свиха. Решимостта му да внесе в сцената приветливост се бе стопила.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво точно имаш предвид? — запита той хладно. — Допреди малко говореше за момичета, които кръшкат и слагат рога… а сега ми казваш, че си срещнала Сю.
— Именно.
— Значи… намекваш за нея?
— Точно така.
Рони презрително се изсмя.
— Явно по силата на факта, че е отскочила за един ден до Лондон, най-вероятно за да направи някои покупки. Не бих нарекъл това най-блестящата ти форма, мамо.
— По силата на факта, ако толкова искаш да знаеш, че я видях да обядва в „Баркли“ с младия Монти Бодкин, след което се срещнахме във влака…
— Монти Бодкин!
— … и те имаха наглостта да се престорят, че изобщо не се познават.
— Тя е обядвала с Монти?
— Да, обядваше с Монти, държеше ръката на Монти и го гледаше като влюбена гълъбица! О, за Бога, Рони, използвай малкото си разсъдък! Нима не виждаш, че това момиче е като всички останали? Младият Бодкин пристигна днес тук, за да става секретар на вуйчо ти. Допреди два дни е работил като не знам си какъв в издателска къща „Мамут“. Във влака ми каза, че си е подал оставката. Защо ще я подава? И защо ще идва тук? Очевидно защото твоята Сю е искала да бъдат заедно и му е пуснала мухата. И като е чула, че е получил новата служба, се е възползвала от отсъствието ти и е хукнала при него в Лондон да се наговарят за подробностите. Ако нямаше нещо гнило в цялата работа, защо щяха да се правят на непознати? Не, както сам каза преди малко, на мен определено не ми е до песни и танци на народите и отказвам да ръся розови листенца от шапката си!