Тя замлъкна. Вратата се беше отворила. В стаята влезе лейди Констанс Кийбъл.
На прага тя поспря и изгледа поред двамата присъстващи. В очите й се четеше размисъл. Тя бе ветеран от твърде много чудесни, стари, семейни свади, за да не долови напечената атмосфера още в мига, в който я зърне. Сестра й Джулия свиваше и отпускаше юмруци. Племенникът й Роналд се бе вторачил право пред себе си с кръвясали очи.
Тръпка пробяга по лейди Констанс като по боен кон при звука на тръбата. Разбира се, възможно бе това да е лична разпра, но нейният войнствен инстинкт я тласкаше да се впусне в нея.
Ала у лейди Констанс съществуваше и друг инстинкт, по-силен дори от този на воина, който я подтикваше да взема ролята на съдник спрямо нередностите в облеклото на своите най-близки. Дългите години на съжителство с брат й Кларънс, който, оставен дори за миг без надзор, бе склонен да се явява на вечеря по фланелени панталони и стара ловна куртка, бяха направили този рефлекс у първата дама на Бландингс почти машинален.
Затова сега, нетърпелива да влезе в бой, тя заговори по-скоро като критик, отколкото като пълководец.
— Боже мой, Роналд! Тази папийонка!
Рони Фиш впери в нея продължителен взор. Това вече, чувстваше той, бе капакът. Жлъч струеше по жилите му, целият му свят се клатеше из основи, зеленооки демони крещяха насмешки в ушите му, а в този миг от дупките изпълзяваха лели и започваха да му плещят за папийонки. Това бе все едно някой да побутне Отело по рамото тъкмо когато е сграбчил възглавницата да удуши Дездемона, и да го упрекне за кройката на дантелената му яка.
— Не знаеш ли, че тази вечер даваме прием? Веднага върви да си сложиш бяла папийонка.
Дори в разгара на неговата скръб несправедливостта на забележката жегна Рони дълбоко. Нима леля му го смяташе за несведущ относно елементарните правила на добрия тон? Естествено, че ако, преди да се залови с тоалета си, бе подразбрал за предстоящия гуляй, щеше да се придържи към уместното за официални случаи облекло на един английски джентълмен. Но като се има предвид, че бе известен само преди две минути…
— И смокинг.
Това беше краят. Ако думите на тази жена изобщо имаха някакъв смисъл, то той бе, че по нейно мнение Рони е в състояние да носи бяла папийонка със сако. Допреди секунда той бе възнамерявал да отговори. След тази реплика нещата отиваха отвъд границите на речта. Като отправи на лейди Констанс поглед, какъвто никой младеж не би следвало да отправя към своята леля, той безмълвно напусна стаята.
Лейди Констанс остана заслушана в заглъхващото ехо на една добре трясната врата.
— Роналд изглежда разстроен — отбеляза тя.
— Това явно се превръща в семейна черта — отвърна лейди Джулия.
— Какво се е случило?
— Тъкмо му обяснявах, че не е с всичкия си.
— Виж, с това съм напълно съгласна.
— А сега — рече лейди Джулия — бих искала да кажа същото и на теб.
Тя дишаше тежко. Порцелановата синева на очите й проблясваше с емайлиран оттенък. Трийсет и пет години бяха изминали, откакто за последен път бе издрала лицето на лейди Констанс, но сега изглеждаше тъй склонна към ново подобно изстъпление, че последната неволно отстъпи крачка назад.
— Джулия, опомни се!
— Ще ми обясниш ли, Констанс, откъде ти хрумна да поканиш в замъка това момиче?
— Не съм правила нищо подобно.
— Не си я канила, така ли?
— Дори през ум не ми е минавало.
— И тя се е пръкнала ей тъй, от само себе си?
Лейди Констанс нададе онова свое сумтене, което тъй силно се доближаваше до изпръхтяване.
— Не, но се промъкна тук под фалшив претекст, което е в общи линии равносилно. Нали помниш онази госпожица Шунмейкър, с която се бяхте запознали в Биариц? От писмата ти останах с впечатлението, че се надяваш в крайна сметка да излезе нещо между нея и Роналд.
— Наистина не разбирам какви ги плещиш. Трябва ли точно сега да обсъждаме Майра Шунмейкър?