— На Галахад?
— На Галахад.
Лейди Джулия изхвърли ръце нагоре в пламенен жест.
— Пощурели ли са всички в тая къща? — извика тя.
Лейди Констанс нахлу припряно в стаята.
— Кларънс!
— Какво сте се разповтаряли „Кларънс!“, та „Кларънс!“ — нацупи се недоволно лорд Емсуърт. — Да не съм ви някой пекинез. Какво има пак?
— Слушай сега, Кларънс — заговори лейди Констанс с ясен отчетлив глас, — и се постарай да запомниш добре. Господин Бодкин е в Северната стая. Знаеш ли къде се намира Северната стая? На първия етаж, по коридора надясно от фоайето. Знаеш ли коя ти е дясната ръка? Отлично. Значи отивай веднага в Северната стая и там ще намериш господин Бодкин. Той има копчета и ще закрепи с тях нагръдника ти.
— Да пукна, ако оставя собствения си секретар да ме облича като някоя бавачка.
— Ако си въобразяваш, че ще ти поверя да си слагаш сам копчетата, когато очакваме шестнайсет души за вечеря…
— Е, добре — съгласи се лорд Емсуърт. — Добре, добре, добре. Много шум за нищо.
Вратата се затвори. Лейди Джулия излезе от вкочанено-то състояние, в която я бяха хвърлили словата на нейния брат.
— Констанс!
— Да?
— Точно преди да влезеш, Кларънс ми каза, че причината това момиче да остане в Бландингс било желанието на Галахад.
— Да.
— Ами разбира се, ние всички трябва да се съобразяваме с желанията на Галахад! Не вярвам — продължи лейди Джулия, овладявайки с видимо усилие сложните си чувства — сред четирийсетте милиона души в Англия да се намери и един, който да има за Галахад по-високо мнение от мен. Кажи ми — продължи тя с обтегната учтивост, — стига да не те затруднява, как точно се вписва той в цялостната схема? И защо Галахад? Защо не Бийч? Или Вул? Или момчето, което лъска ножовете и обувките? Какво общо, за Бога, има Галахад с тая работа?
Лейди Констанс не бе търпелива жена по природа, но тя можеше да влезе в положението на една страдаща майка.
— Разбирам как се чувстваш, Джулия, и те уверявам, че едва ли би могла да си по-разстроена от мен. Но за жалост Галахад е в положение, от което може да ни диктува волята си.
— Не си представям положение, от което Галахад да може да ми диктува каквото и да било, но след малко ти без съмнение ще се поясниш. Онова, което бих желала да разбера първо, е: защо му е щукнало да го прави? Какво значи това момиче за него, та е решил да става неин ангел-хранител?
— За да ти отговоря на въпроса, ще трябва да те помоля да хвърлиш един поглед към миналото.
— По-добре не ме карай да хвърлям каквото и да било, че започна ли, не се знае къде ще спра.
— Помниш ли, когато преди години Галахад беше хлътнал по някаква певица от мюзикхол на име Хендърсън?
— Естествено. И какво?
— Това момиче е нейна дъщеря.
— Разбирам. А също и на Галахад?
— По всяка вероятност не. Но това обяснява интереса му към нея.
— Звучи логично. Не бих допуснала, че Галахад е чак толкова сантиментален, но щом сърцето му е съхранило през годините старата любов, изглежда, ще трябва да го приемем. Е, добре. Много трогателно, няма дума. Но това все пак не разбулва загадката защо всички тук се държат така, сякаш думата на Галахад е закон. Ти каза, че той се намира в положение да ни диктува волята си. Защо?
— Тъкмо бях стигнала до това. Виждаш ли, всичко опира до това дали Кларънс ще освободи от опека парите на Роналд. Ако го направи, Роналд спокойно може да се опълчи срещу всички ни, докато без тях е безпомощен. И ти, и аз знаем, че при нормални обстоятелства лесно бихме могли да убедим Кларънс да направи единственото разумно нещо, като откаже да му ги даде…
— Е?
— Е, Галахад не е толкова глупав, та да не се сети как стоят нещата. Ето защо предложи сделка. Нали се сещаш за ония противни „Спомени“, които се беше захванал да пише? Той каза, че ще ги оттегли от печат, ако Роналд си получи парите.
— Какво!
— Ще ги оттегли. Няма да ги публикува.
— Това ли имаше предвид, когато каза, че бил в положение да диктува волята си?
— Да. Разбира се, тук става дума за чиста проба изнудване, но нищо не може да се направи.
Лейди Джулия се вторачи невярващо в сестра си, сетне метна ръце към безупречно коафираната си коса, но в последния миг, изглежда, осъзна пораженията, които едно до-косване щеше да й нанесе, та ги свали отново.
— Аз ли съм луда, или целият свят е превъртял? — извика тя. — Наистина ли очакваш от мен да стоя и да гледам безучастно как единственият ми син си съсипва живота само и само за да умилостивя Галахад да не издава скапаните си „Спомени“?
— Но, Джулия, ти нямаш представа какво представляват те. Спомни си само какъв живот водеше Галахад. Той познава всеки понастоящем уважаван и почитан мъж в Англия и го е съпътствал във всички най-недостойни епизоди от младостта му. Вземи за пример само един случай — сър Грегъри Парслоу. Аз, естествено, не съм чела книгата, но той ми каза, че в нея имало някаква история за него като младеж в Лондон… нещо, свързано със стриди… и аз не знам какво точно, но той твърди, че щяла да го направи за посмешище на цялото графство. А ръкописът бъка от подобни истории все за хора, на които днес се гледа като стълбове на обществото. Ако бъде отпечатан, това ще срине репутациите на половината от каймака на Англия.