Лейди Джулия се изсмя.
— Боя се, че не споделям твоето трепетно благоговение към чувствата на британската аристокрация, Кони. Съгласна съм, че Галахад е на „ти“ с всяка гънка от кирливите ризи на две трети от дворянството, но не изпитвам твоя панически ужас от това, че обществеността може да ги види черно на бяло. Изобщо не възразявам Галахад да прави за смях когото си ще. Във всеки случай какъвто и да е ефектът от литературните му усилия върху спокойствието на управляващите класи, аз нямам никакво намерение да заплащам за него, като оставя Рони да се жени за разни съмнителни госпожички.
— Да не искаш да кажеш, че ще се опиташ да спреш женитбата?
— Определено.
— Но, Джулия! Ами книгата на Галахад? Приятелите ни до един ще ни обърнат гръб. Ще кажат, че сме били длъжни да го спрем. Ти не знаеш…
— Знам само, че няма да оставя сина си да направи стъпка, за която после ще съжалява цял живот, та ако ще Галахад да си печата „Спомени“ до пълно посиняване. А сега, Кони, ако ме извиниш, смятам да се разтъпча по терасата със слабата надежда, че това ще ме охлади. Чувствам се толкова нажежена, че няма да се учудя, ако всеки момент лумна като суха прахан.
С тези слова лейди Джулия се оттегли през остъклените врати на терасата, а лейди Констанс, след като прекара няколко секунди в мъчителен размисъл, отиде до камината и натисна звънеца.
Появи се Бийч.
— Бийч — каза лейди Констанс, — моля те, обади се веднага на сър Грегъри Парслоу в Мачингъм. Предай му, че трябва да го видя незабавно. Кажи, че случаят е от изключителна важност. Нека побърза, за да стигне тук, преди да са започнали да се събират гостите. А когато дойде, го въведи в библиотеката.
— Много добре, милейди.
Макар на вид да спазваше подобаваща невъзмутимост, дълбоко в себе си икономът бе крайно развълнуван. Той не блестеше с чевръст ум, но все пак можеше да събере две и две и сега му се струваше, че по някакъв тайнствен, непостижим за него начин целият този смут трябва да е свързан с любовта между неговия стар приятел господин Роналд и неговата нова, но високо ценена приятелка Сю Браун.
Той бе оставил господин Роналд насаме с майка му. После при тях бе влязла и лейди Констанс. Само след минута господин Роналд бе излязъл, за да се втурне нагоре по стълбите, демонстрирайки всички признаци на една изтерзана душа. И ето че сега след разговора с лейди Джулия лейди Констанс се хвърляше да натиска звънци и да праща спешни съобщения по телефона.
Това трябваше да означава нещо. Ако Бийч беше Монти Бодкин, той би казал, че положението е крайно запелтечено. С лекото поклащане на покрито от водорасли море, той се упъти да изпълнява нарежданията.
Телефонното съобщение на иконома завари сър Грегъри Парслоу да пуши кротка цигара в своята спалня. Той вече бе приключил с тоалета си, но като мъж опитен, имащ зад гърба си безброй гостувания и вечери и запознат с мъката на предтрапезното бдение в нечий салон, възнамеряваше да се отправи към замъка Бландингс едва след двайсетина минути. Както всеки застаряващ, навикнал да си угажда ерген, той имаше склонността да вдига отбранително ръка пред лицето си пред суровите страни на живота.
Но при информацията, че лейди Констанс желае спешно да разговаря с него, той се изстреля като гюлле надолу по стълбите и се бухна в колата със скорост, която за човек с неговото телосложение можеше да се нарече почти нездравословна. Причината за това внезапно повикване, му казваше един вътрешен глас, можеха да бъдат само ония пъклени „Спомени“. И изпълнен с тревожни и плахи предчувствия, той нареди на шофьора си да кара като на пожар.
От две седмици насам сър Грегъри Парслоу-Парслоу, седми баронет на Мачингъм Хол, беше преминал по цялата гама на човешките емоции. Той бе лазил из черните бездни на ужаса, научавайки, че Достопочтеният Галахад Трипуд, пръв сподвижник от младежките му години, смята да публикува историята на неговия живот. Беше се извисил до омайните висини на облекчението, разбирайки, че онзи се е отказал да го прави. Но и в това облекчение скоро се бе прокраднала отрезвяващата нотка на въпроса къде, по дяволите, е гаранцията, че на проклетника няма пак да му дойде старият акъл? А телефонното обаждане навеждаше на мисълта, че тъкмо това се е случило.