От всички среброкоси стълбове на обществото, трепнали и изпищели при вестта, че Достопочтеният Галахад се кани да открехне дверите на паметта си, вероятно сър Грегъри Парслоу бе трепнал най-силно и изврещял най-гръмогласно. Неговото положение се отличаваше с особена уязвимост. Той имаше политически амбиции и всъщност се намираше на прага да бъде одобрен от местния комитет на Консервативната партия като кандидат за предстоящите извънредни избори в Бриджфордския парламентарен район на Шропшир. А никой не знаеше по-добре от него, че комитетите на Консервативната партия не гледат с добро око на мъжете с минало.
Ето защо не бе никак чудно, че сър Грегъри се гърчеше като попарена гъсеница в колата си, а след като преодоля с пуфтене стълбите на замъка Бландингс и бе въведен в библиотеката от Бийч, се стовари в едно кресло и зина срещу лейди Констанс с тревожно очакване във всяка черта на масивното си лице. Годините на чревоугодничене и спокоен живот бяха придали на сър Грегъри нещо от облика на придворен готвач от епохата на Регентството. Сега обаче приличаше на готвач от епохата на Регентството, пипнат да краде от продуктите и да ги пласира на черния пазар.
Лейди Констанс бе прекалено развълнувана, за да прибягва към щадящи похвати, като постепенно съобщаване на лошата вест. Сър Грегъри я пое като кофа студена вода в лицето и дори взе да се задъхва и пелтечи, сякаш наистина го бяха залели.
— Какво ще правим сега? — прорида лейди Констанс. — Познавам Джулия толкова добре. Тя се интересува единствено от себе си. Да постигне каквото на нея й изнася, а другите да се оправят както могат. Винаги е била такава. Ще видите, че ще попречи на тази сватба. И аз не знам как, но ще го стори. И когато сватбата се разтури, вече нищо няма да спира Галахад да публикува кошмарната си книга. Още на следващия ден ще изпрати ръкописа на издателя. Какво казахте?
Сър Грегъри не бе казал нищо. Той просто бе надал един нечленоразделен звук, своеобразна комбинация от грухтене и болезнен стон.
— Няма ли да предложите нещо? — попита лейди Констанс.
Преди баронетът да отговори, ако изобщо се канеше, настъпи кратко прекъсване. Вратата на библиотеката се отвори и през нея се подаде глава. Това бе малка, обилно намазана с брилянтин глава, с щъкащи очички под ниско чело и нагъл нос над противни мустачки. След като се поухили ни в клин, ни в ръкав, главата се скри.
Силно желание да остане сам беше довело П. Фрубишър Пилбийм в библиотеката. Допреди няколко минути той се подвизаваше в салона, но атмосферата там започна да му се вижда тягостна. Помещението постепенно се изпълваше от масивни господа от околните имения и техните съпруги и чувството, че е навлек в едно общество, където всеки явно беше изключително близък с всички останали, легна с огромна тежест върху плещите му, проявявайки се в зачервяване на ушите и общо усещане за непохватност в крайниците.
Ето защо, като се възползва от факта, че вниманието на дамата с обветреното лице, която току-що го бе попитала какви гончета използва при лов, бе отвлечено другаде, той се изниза към библиотеката, за да бъде сам. И първото нещо, което видя там, бе лейди Констанс Кийбъл. Затова, както вече казахме, Пърси Пилбийм се поухили ни в клин, ни в ръкав и изчезна.
Астрономическото време, изтекло между появата и скриването му от хоризонта, се равняваше на не повече от две или три секунди, но то бе достатъчно за лейди Констанс Кийбъл да го дари с един от своите прословути погледи. След като извърна лице от тази задача, сваляйки повдигнатата вежда и разгъвайки присвитата си устна, тя с изненада установи, че сър Грегъри Парслоу седи все така вторачен в затворената врата, сякаш е зърнал там прелестно видение.
— Коо… коо… кой…
— Не ви разбрах — каза лейди Констанс озадачено.
— Боже мой! Това не беше ли Пилбийм?
Лейди Констанс бе шокирана.
— Познавате господин Пилбийм? — попита тя с тон, предполагащ, че е очаквала нещо по-добро от седмия наследник на горда дворянска титла.
Сър Грегъри не спадаше към мъжете, които скачат от стола, но междувременно се бе надигнал от своя с усърдие, което при неговата телесна конструкция почти можеше да мине за скок.
— Дали го познавам? Че ако не го познавах, той изобщо нямаше да е тук! Аз му възложих да открадне оня гнусен ръкопис на вашия брат.
— Какво?
— Да, да. Преди около седмица. Емсуърт дойде заедно с Трипуд една сутрин и ме обвини, че съм му задигнал проклетата свиня. Аз казах, че и очите й не съм виждал, и тогава Трипуд се ядоса и заяви, че специално ще се напъне да си спомни всички пикантерии, които са ми се случили на младини, за да ги включи в книгата си. Затова още на другия ден се вдигнах до Лондон, за да се видя с Пилбийм — преди години той ми беше съдействал за разрешаването на един доста деликатен проблем, — и открих, че Емсуърт вече го е наел да дойде тук и да разследва кражбата на свинята. Тогава му предложих петстотин лири, ако се съгласи, докато е в замъка, да открадне ръкописа.