— О, небеса!
— А след това вие ми казахте, че свинята е намерена и Трипуд се е отказал да печата книгата, поради което аз, естествено, предположих, че моят човек трябва да се е прибрал в Лондон. Но щом като е още тук, нещата се опростяват. Той трябва да действа според първоначалния план, да отмъкне ръкописа и да ни го придаде за надлежно унищожение. Тогава вече ще е все едно дали сватбата ще се състои, или не. — Той замълча за миг. Въодушевлението му отстъпи място на загриженост. — Ами я си представете, че има повече от едно копие?
— Не, няма.
— Сигурна ли сте? Може да го е дал на машинописка.
— Не, знам, че не е. Той дори не го е довършил съвсем. Държи го в бюрото си и час по час го вади, за да добави по някоя гадост.
— Значи можем да бъдем спокойни.
— Стига вашият Пилбийм да успее да докопа ръкописа.
— О, той ще се справи, бъдете сигурна. В цял Лондон няма да се намери по-надежден младеж от него, що се отнася до тези неща. Че той, ако искате да знаете, ми върна едни писма… Но както и да е, да не се отклоняваме сега от темата. Въпросът е, че ако искате някой да ви открадне компрометиращи документи, трябва само да се обърнете към Пилбийм, и до ден-два ще ги имате. Това му иде най-отръки. Казвате, че Трипуд държи книгата в бюрото си. Бюрата са нищо за Пилбийм. Онези, ъъ… онези мои писма… за които току-що споменах… напълно невинни, нали разбирате, но отделни пасажи биха могли да се изтълкуват превратно в случай, че бяха публикувани, както момичето… както техният получател заплашваше… Е, накратко казано, за да се добере до тях, Пилбийм трябваше да се престори на човека, който отчита водомерите, за да може да влезе в къщата и да разбие сейфа. Тъй че това тук ще е детска игра за него. Ако ме извините, незабавно ще отида да го потърся. Колкото по-скоро овладеем положението, толкова по-добре. Жалко, че се изниза така преди малко, иначе досега да сме опекли работата.
И сър Грегъри драсна към изхода, душейки следата не по-зле от която и да било от собствените си хрътки. Лейди Констанс си пое дълбоко дъх, облегна се назад в креслото и затвори очи. След всичко преживяно за последните двайсет минути тя изпитваше нужда да се отпусне.
Докато седеше така, по лицето й можеше да се прочете не само облекчение, но и онази тиха възхита на човек, съзерцаващ неведомите пътища на Провидението.
Провидението, осъзнаваше едва сега тя, не пускаше дори един Пилбийм на света без определена цел.
7.
Сю се бе облакътила върху бойниците на замъка Бландингс и подпираше брадичката си с длан. В очите й нямаше блясък, а устните й представляваха тънка алена линийка на угнетеност. Тревожна бръчица се бе вдълбала в гладката белота на челото й.
Тук я бе довел някакъв инстинкт към високите места като инстинкта на неспокойна котка, която се бои от смътните опасности долу на земята. Докато минаваше покрай масивната порта, където покрит с чакъл проход отделяше западното крило на замъка от централната сграда, тя бе съзряла закътан вход, продължаващ с тайнствени каменни стъпала, а щом ги изкачи, се озова на покрива на замъка, откъдето пред погледа й се разстла цял Шропшир.
Промяната на надморската височина обаче с нищо не покачи нейното настроение. Течеше четвъртият час на зноен, душен, потискащ следобед и целият свят сякаш бе изпаднал в мрачно вцепенение. Горещият фронт, който от две седмици пържеше немилостиво Англия, мудно събираше сили, за да прерасне в гръмотевична буря. Под оловното небе Шропшир бе придобил едновременно унил и злокобен вид. Цветята в градините клюмаха обезсърчено. Езерото представляваше сива локва разтопено олово, а реката долу в долината имаше нездравия оттенък на помътняло сребро. Отишло си бе и дружелюбното очарование на малките горички от сребърен бор, които изпъстряха парка тук и там. Сега те изглеждаха тъмни, потайни и заплашителни, сякаш в сърцевината им живееха вещици в схлупени къщурки на кокоши крака.
— Пфу! — рече Сю, отвратена от Шропшир.
До този миг, като се изключат пет-шест обладани от мирова скръб крави, наоколо не се бе мярнала жива гадинка, която да разнообрази безрадостния пейзаж. Човек оставаше с впечатлението, че разочарован от атмосферните условия на земята, животът просто бе изгаснал. Но докато изговаряше своето погнусено възклицание, тръсвайки глава с мимолетна гримаса, тя съзря на пътеката долу позната фигура Фигурата вдигна глава, зърна я, махна й с ръка и изчезна по посока на входа. Не след дълго каменните стъпала закънтяха кухо под нечии нозе и пред очите й изникна главата на Монти Бодкин, увенчана с широкопола мека шапка.