— Какво те кара да мислиш така?
— Знамения, Сю. Знамения и поличби. Старият проклетник се зъби насреща ми. Цъка раздразнително с език. Вдигам поглед и намирам очите му, приковани в мен с израз на погнуса. Кой би повярвал, че човек, издържал Хюго Кармъди като секретар близо единайсет седмици, ще дава признаци на непоносимост към мен още от втория ден? Но ето че това е факт. Не знам защо деветият граф ме мрази и в червата.
— Сигурен ли си, че не си въобразяваш?
— Напълно.
— Но как е възможно? Доколкото го познавам, лорд Емсуърт винаги е бил душичка.
— Такъв го помня и аз от момчешките си дни. Всеки път, когато си тръгвах оттук, той ми даваше по някой шилинг — даваше щедро и с най-сърдечната усмивка на света. Но това е вече минало. Минало свършено. Сега ме гледа, сякаш съм хлебарка, и души подир мен.
— Какво прави?
— Души. Следи придвижването ми, както казват в Скотланд Ярд. Нали помниш оня стих: „Виж мидийските пълчища, дебнещи навред край нас“14? Е, точно това прави тоя удивителен чешит. Воден от някакви свои неведоми мотиви, той ме наблюдава неотстъпно, сякаш ме подозира в най-долни помисли. Ще ти дам един пример. Вчера следобед, следвайки твоя съвет, прескочих до кочината да си погукам с оная негова свиня с надеждата да установя дружески отношения с животното. Когато доближих оградата, случайно хвърлих един поглед наоколо и ето ти го него, кокори ми се иззад едно дърво с изкривено от подозрение лице. Това не е ли дебнене според теб?
— Да, наистина.
— Живо дебнене си е. И къде, питам аз, ще свърши всичко това? Някой би казал: „О, какво чак толкова?“, излизайки с довода, че в своето собствено имение един граф има пълното право да се спотайва зад дърветата и да се блещи на секретарите си. Но аз разсъждавам по-дълбоко. Гледам на това като на симптом, и то опасен симптом. Аз твърдя, че един граф, който днес се крие зад дърветата, е граф, който утре може като нищо да ти бие шута. А, за Бога, Сю, аз не мога да си позволя да ми бият шута по два пъти на ден, както е тръгнало. Ако не се задържа на някоя служба цяла година, ще гледам Гъртруд през крив макарон и можеш ли да ми кажеш къде ще си намеря нова служба, ако загубя тази? Мен не ме вземат лесно на работа. Има неща, за които не ме бива, и аз най-добре го знам.
— Бедният стар Монти!
— „Бедният стар Монти“ твърде удачно обобщава положението — съгласи се изтерзаният младеж. — Ако старецът ме изрита, аз съм свършен. А най-противното в цялата история е, че нямам никаква представа с какво не съм му угодил. Специално си поставих за цел да бъда чевръст, раболепен и изобщо идеалният секретар. Държа се като същински ангел. Всичко това е една голяма загадка. Сю размисли.
— Ще ти кажа какво да направиш. Защо не хванеш Рони и не го помолиш тактично да поразпита лорд Емсуърт…
Монти поклати глава.
— Не, Рони не става. Това е извън сферата на реалната политика. Ето ти още една загадка, Сю. Старият Рони. Доскоро една от най-близките ми дружки, а сега хладен, резервиран, сдържан. Казва: „Наистина?“ и „О, така ли?“, когато го заговоря, и извръща глава с явното желание да сложи точка на разговора.
— Наистина?
— И „О, така ли?“.
— Не, искам да кажа, наистина ли изглежда, сякаш ти е сърдит?
— Казвам ти, дуе се не знам като какво. И не мога да… Майко мила, Сю — извика Монти, осенен от внезапна мисъл, — ами я си представи, че той случайно ЗНАЕ ВСИЧКО?
— Че сме били сгодени? Откъде ще знае?
— Да, откъде ще? Няма откъде да…
— Никой тук не може да му е казал, защото никой не знае. Освен Гали, разбира се, но той никога няма да се изтърве.
— Така е. Просто ми се стори странно как така изведнъж се е наежил и към двама ни. Добре, ако не ЗНАЕ ВСИЧКО, защо тогава ще те избягва като стара канализация, както твърдиш?
В този момент цялата дълго сдържана мъка на Сю изби навън. Тя нямаше намерение да се доверява на Монти, тъй като бе момиче, научено от живота да пази своите тревоги за себе си. Но Рони беше отишъл в Шрузбъри, а жегата й причиняваше главоболие, докато небето имаше цвета на умряла риба, и тя самата искаше да умре, затова остави всичката насъбрала се в сърцето й отрова да блъвне на воля.
— Ще ти кажа защо. Защото майка му му говори… не е млъкнала, откакто е дошла… Говори му и му натяква, и му повтаря какъв глупак е, че е тръгнал да се жени за момиче като мен, когато наоколо с лопати да ринеш госпожици от неговата собствена черга… Да, да, точно това прави. Знам го, сякаш съм присъствала. Знам дори конкретните думи, които изрича. „Но, момчето ми, някаква си вариететна танцувачка!“ Е, добре, такава съм. Не мога да избягам от това. Защо някой ще иска да се жени за мен?
14
Неточен цитат от Библията, който гласи: „Мидиамският стан пък беше долу от него — в долината.“ Книга Съдии Израилеви, 7, 8. — Б.пр.