Монти изцъка с език. Той не можеше да подкрепи едно подобно изказване.
— Мило момиче! Аз самият бих го направил още утре, ако вече не бях ангажиран другаде. Според мен Рони е извадил незаслужен късмет.
— Страшно мило от твоя страна, Монти, но се боя, че той не би се съгласил с теб.
— Глупости!
— Ще ми се и аз да смятах така.
— Пълни глупости. Рони е последният човек, който ще се отметне, след като веднъж е поискал ръката на някое момиче.
— Да, знам. Казана дума, хвърлен камък. Мъж на честта и прочие. Бедничкият ми стар Монти, нали не допускаш, че ще се омъжа за някой, който е спрял да ме обича, само защото е джентълмен и неговото кавалерство не му позволява да развали годежа? На този свят най-много презирам момичета, които се лепват за някой мъж, макар да знаят, че той само от приличие не ги праща по дяволите. Ако някога разбера със сигурност, че Рони иска да се отърве от мен — произнесе Сю, вперила сухите си очи в заплашителното небе, — на секундата ще зарежа всичко, без значение колко ще ме заболи.
Монти се потриваше неловко отстрани.
— Струва ми се, че вземаш нещата прекалено навътре — рече той, но без убеденост. — Най-вероятно е Рони да е имал киселини. Кой не би получил киселини в такова време?
Сю не отговори. Тя бе отишла до бойниците и се взираше надолу. Нещо в контурите на гърба й подсказа на Монти Бодкин, че тя или се кани да плаче, или вече е започнала, което го постави пред труден избор. Ликът на Гъртруд Бътъруик, плаващ между него и небето, парираше очевидния ход. Мъж с една Гъртруд Бътъруик в актива си не можеше току-тъй да обгръща чужди талии и да мълви „Хайде, хайде“ в чужди уши.
Затова той се прокашля и рече:
— Ами аз… — Сю не се обърна. Той се прокашля отново и накрая с едно: — Ами аз, ъъ… такова… — взе да отстъпва заднишком към стълбите. Трясъкът на затваряща се врата стигна до слуха на Сю тъкмо в мига, в който тя попиваше очи с малкото късче дантела, което наричаше носна кърпичка. Беше доволна, че Монти си тръгна. Има моменти, когато едно момиче трябва да остане само, за да се пребори без ничия помощ с демоните в собствената си душа.
След няколко минути от размислите й я изтръгна звукът на кола, приближаваща откъм отсрещната страна на замъка. Тя прекоси бързо покрива с разтуптяно сърце.
Но я очакваше разочарование. Това не беше Рони, завърнал се от Шрузбъри, а само един нисък пълен мъж, пристигнал с таксито от гарата. Нисък, пълен и набит мъж без абсолютно никакво значение.
Ето какво си помисли Сю в своето невежество. Самият пълен мъж, ако знаеше, че е бил тъй небрежно и лекомислено пренебрегнат, щеше да остане покъртен.
Защото този посетител на замъка Бландингс, макар и да пристигаше без помпозност, докаран от Робинсън, кочияш на няколкото скромни конски сили на таксито, обслужващо гарата в Маркет Бландингс, бе не някой друг, а самият Джордж Александър Пайк, първи виконт Тилбъри, основател и собственик на издателска къща „Мамут“, помещаваща се в Тилбъри Хаус на Тилбъри Стрийт в Лондон.
Съществуват мъже от порода булдог, които трудно се признават за победени. Дори стъпкани в прахта, те се изправят отново и разпъват криле. Към тази сърцата пасмина принадлежеше и Джордж Александър, виконт Тилбъри. Той бе натрупал изключително голямо състояние основно чрез простия метод да не разбира кога играта е загубена и фактът, че сега звънеше на вратата на замъка Бландингс, бе доказателство, че старият дух още тлее в гърдите му. Той бе дошъл да вразуми лично Достопочтения Галахад Трипуд по въпроса за ония „Спомени“ и нямаше намерение да търпи глупости.
Много мъже на негово място, информирани, че Достопочтеният Галахад е решил да спре книгата си от издаване, щяха да отпуснат ръце и да кажат, че нищо не може да се направи. Те биха се задоволили с малко тюхкане над паричните загуби и някоя и друга нелицеприятна мисъл по адрес на виновника. Лорд Тилбъри обаче бе направен от по-корав материал. Тюхкането и нелицеприятните мисли не го подминаха — ние го видяхме обладан от тях; но затова пък нито за миг не му хрумна, че може да отпусне ръце.
Като зает човек, той нямаше как да се измъкне от офиса си незабавно. Лавината от задължения бе отложила началото на експедицията чак до днес. Но в единайсет и петнайсет тази сутрин той се качи на влака за Маркет Бландингс и след като се настани в странноприемницата „Гербът на Емсуърт“ в това сънно малко градче, заръча на шофьора на таксито Робинсън да го откара в замъка.
Вътрешно той пращеше от сурова самоувереност. Мисълта, че може да се провали в мисията си, не му минаваше през ума дори като най-мижава вероятност. Той помнеше твърде смътно Достопочтения Галахад, тъй като не го беше виждал от двайсет и пет години, а дори и в онези дни двамата не се бяха намирали на особено дружеска нога, но все пак у него бе останала една обща смътна представа за дружелюбен, сговорчив човек. Съвсем не онзи тип, който би устоял на мощната фронтална словесна атака, на която възнамеряваше да го подложи в мига, в който тази врата се отвореше. Лорд Тилбъри питаеше дълбока вяра в магията на речта.