Бийч отвори вратата.
— Тук ли е господин Трипуд? Господин Галахад Трипуд?
— Да, сър. За кого да предам?
— Лорд Тилбъри.
— Много добре, милорд. Оттук, ако обичате. Предполагам, че господин Галахад ще бъде в малката библиотека.
Малката библиотека обаче се оказа празна. Тя съдържаше признаци на литературен живот под формата на отрупано с листа бюро и на голям брой мастилени петна по килима и къде ли не другаде, но нито следа от писател.
— Не е изключено господин Галахад да е на моравата. Понякога обича да ходи там — рече икономът снизходително като човек, примирил се с дребните слабости на един гений. — Ако ваша светлост благоволи да седне…
Той се оттегли и пое с отмерена крачка надолу по стълбите, но негова светлост не благоволи да седне. Той се бе вторачил като препариран в нещо, което лежеше върху бюрото, и сега започна да се приближава към него — крадешком, без да изпуска от око вратата.
Да, не се бе излъгал в своята догадка. Пред него наистина се намираше ръкописът на „Спомените“. Явно авторът само допреди минута бе доизглаждал текста, тъй като мастилото още не беше изсъхнало върху абзаца, където, търсейки подобно на Флобер точния израз, той бе зачеркнал с перото си думата „подпийнал“, за да я замени с исторически по-точното „натаралянкан до козирката“.
Очите на лорд Тилбъри, бездруго оцъклени, се ожабиха допълнително. Дишането му се ускори.
Всеки мъж, успял със собствени сили да натрупа солидно богатство в един свят, където нищо не се дава на тепсия, носи у себе си частица от решимостта и практичната закваска на карибския пират, който мисли и действа на мига. На млади години лорд Тилбъри притежаваше тези качества в изобилие. И макар процъфтяването и намаляващата необходимост да забива лакти в ребрата на конкурентите в значителна степен да ги бяха атрофирали, те в никакъв случай не ги бяха заличили напълно. И сега, застанал на една ръка разстояние от ръкописа, на чист бряг и с чакащо пред вратата такси, той сериозно обмисляше варианта да го грабне и да надуе платната към открито море.
И вероятно за негов късмет, тъй като подобни резки действия можеха да се окажат вредни за мъж с апоплектично телосложение, преди да успее да събере нужния за целта кураж, до ушите му долетя звукът на приближаващи се стъпки. Той отскочи назад като котарак от гърнето със сметана и при влизането на Достопочтения Галахад вече стоеше край прозореца, тананикайки си разсеяна мелодийка.
Достопочтеният поспря на прага и бучна в окото си своя монокъл с черна рамка. Иззад стъклото това око се взираше остро и изпитателно. Челото му се сбръчка от мисловен напън, докато оглеждаше посетителя.
— Не, не ми казвайте — замоли той. — Оставете ме да отгатна. Вие сте по-пълен и доста остарял, но съм сигурен, че навремето съм ви познавал добре. Странно, но ми се струва, че по някакъв начин ви свързвам с телешка плешка… Смит Дребосъка?… Шишкавия Уитинг?… Не, сетих се, по дяволите! Фарфалака Пайк! — Той се ухили с нескрито задоволство. — Не беше лошо, а? Като се има предвид, че като нищо има двайсет и пет години, откакто не съм ви виждал. Да, вие сте Пайк и никой друг. Или просто Фарфалака, както ви казвахме в доброто старо време. Е, как си, Фарфалак?
Лицето на лорд Тилбъри бе добило неприветлив морав цвят. Забележките за наднорменото тегло и напредналата възраст не му бяха допаднали, а за един мъж на години и с положение рядко е приятно да го назовават с име, което дори на младини е намирал за оскърбително. И той не се поколеба да изрази становището си.
— Добре, добре, нека бъде Пайк тогава — рече примирително Достопочтеният Галахад. — Е, как си, Пайк? За Бога, това наистина ме връща години назад. Последния път, когато те видях, трябва да е било онази вечер в „Романо“, когато Плъг Башъм взе да те замерва с хляб, а после нещо се разгорещи и от едно на друго, докато се усетим, ти вече лежеше на пода, нокаутиран от яка телешка плешка, и всички гробари от квартала насъбраха да наддават за тялото ти. Още ти виждам мутрата — изкиска се Достопочтеният. — Направо да си умреш от смях.
Но след миг стана по-сериозен. Усмивката му се стопи и той поклати тъжно глава.