— Бедният стар Плъг! — въздъхна. — Никога не знаеше къде да спре това момче. Това му беше едничкият недостатък.
Лорд Тилбъри не беше пропътувал сто и четиринайсет мили, за да си бъбри за покойния майор Уилфред Башъм, към когото дори преди споменатия епизод не бе изпитвал братска привързаност. Той се опита да намекне за това, но когато го налегнеха спомени, Достопочтеният не се даваше лесно.
— На другия ден седнах с него в нашия клуб — и двамата членувахме в „Пеликан“. Опитах се да го вразумя. Не е прилично, му казвам, да се мятат телешки плешки по ресторантите. Не е британско. Хляб да, казвам. Телешки плешки не. Изтъкнах му, че в дъното на цялата неприятност е неговият пагубен навик да си поръчва по литър бира, докато всички други започват с половинка. Той се съгласи с мен. „Знам, знам — каза. — Излагам се като френски пейзан. Всъщност, Гали, между нас да си остане, но ми се струва, че аз съм точно от ония момчета, от които старият ми баща все ме предупреждаваше да се пазя. Но всички от нашия род открай време поръчват по литър. Това е стара традиция на фамилията Башъм.“ Тогава му казах, че явно единственият начин е да зареже пиенето напълно, но той отвърна, че не можел. По една-две капки с храната му били жизнено необходими. Е, наложи се да оставя нещата така. Докато един ден не го срещнах отново на сватбен прием в някакъв хотел.
— Аз… — каза лорд Тилбъри.
— Сватбен прием — подчерта Достопочтеният Галахад. — И по някакво любопитно съвпадение се оказа, че в същия хотел имало още една сватба, че и на всичкото отгоре тяхната булка се падала нещо роднина на нашата. Естествено, докато се обърнеш, двете сватби прераснаха в една, всички се радват и се забавляват, и изведнъж аз усещам как нещо ме сграбчва за ръкава, обръщам се и какво да видя — стария Плъг, пребледнял като платно. „Какво има, Плъг?“ — питам разтревожен. При което бедното момче надава дрезгав стон. „Гали, старче — вика, — отведи ме оттук, приятелю. Дойде и моят час. Проклетото пиене ме довърши. Сръбнах няма и половин чашка шампанско и все пак, уверявам те, че виждам две булки, цели-целенички.“
— Аз… — поде отново лорд Тилбъри.
— Лесно можеш да си представиш какъв шок е изживял, горкият. Естествено, нищо не ми струваше да го успокоя, но аз съзрях тук пръста на Провидението. Това бе тъкмо онова сътресение, което му трябваше. Дръпнах го аз в един ъгъл и взех да му чета конско. И този път вече изтръгнах от него тържествена клетва, че от този ден нататък няма да близне алкохол. „Можеш ли да го направиш, Плъг? — питам го. — Имаш ли тази воля, това мъжество?“ — „Да, Гали — отвръща тържествено той, — имам ги. По дяволите — вика, — трябва да ги имам! Не мога да довърша дните си, като виждам от всяко нещо по две. Представяш ли си! Двама букмейкъри, на които дължиш пари… Двама приносители на призовки… Двама Фарфалаци…“ Да, старче, в този най-тежък миг той си спомни за теб… И после си тръгна с една такава стегната, издаваща непоколебимост челюст — да ти е драго да го гледаш.
— Аз… — упорито продължи опитите си лорд Тилбъри.
— И след около две седмици го гледам, върви насреща ми по Странд15 и само дето не пуска мехури от щастие. „Всичко е наред, Гали — ми казва, — всичко е наред, стари приятелю. Успях. Спечелих битката.“ — „Това е страхотно, Плъг — му викам. — Браво, момче! Така те искам! Голям зор ли видя?“ Тук очите му светват и той отвръща: „Отначало да. Всъщност беше такъв зор, че вече не вярвах, че ще издържа. И тогава открих едно въздържателско питие, което не само се търпи, но дори е определено апетитно. Казват му абсент16 и като го имам него, хич не ме е грижа, та ако ще никога повече да не вкуся вино, бренди и прочие спиртни напитки.“
— Вашият приятел Башъм — каза лорд Тилбъри, — не ме интересува ни най-малко.
Достопочтеният Галахад се изпълни с разкаяние.
— Съжалявам — рече той. — Май пак се разбъбрих. Боя се, че това е мой стар недостатък. Ти вероятно си дошъл по някаква важна работа, а аз тук разтягам локуми, прахосвайки ценното ти време. Имаш пълното право да ме скастриш. Е, сядай и ми кажи кой вятър те довя насам след всичките тези години, Фарфалак.
— Не ме наричай Фарфалак!
— Разбира се. Съжалявам. Забравих. И тъй, целият съм в слух, Пайк.
— И не ме наричай Пайк. Името ми е Тилбъри.
Достопочтеният Галахад се сепна. Монокълът падна от окото му и той замислено го намести обратно. На лицето му се появи загрижен и осъдителен израз. Той поклати сериозно глава.
— Движиш се под фалшиво име? Лошо. Това не ми харесва.
— Небеса!
— Да знаеш, че никой не е прокопсал от това. Честно ти казвам. Можеш да бъдеш сигурен, че рано или късно ще те разкрият, и тогава съдията ще ти го изкара през носа. Помня, че казах същото на Стифи Воукс през деветдесет и девета, когато той се криеше из Лондон, представяйки се за Орландо Малтраверс с напразната надежда, че ще заблуди букмейкърите си. При това той, за разлика от теб, поне беше проявил елементарната предпазливост да си сложи изкуствена брада. Фарфалак, старче — продължи сърдечно Достопочтеният Галахад, — помисли: струва ли си наистина? Какво печелиш по този начин освен едно отлагане на неизбежното? Защо по-добре не се върнеш и не погледнеш съдбата в очите като мъж? Или ако работата е прекалено дебела, поне се отбий в някой добър магазин за театрални костюми и си купи едни руси мустаци. За какво всъщност са те погнали?
15
Една от централните улици на Лондон, по която са разположени театри, луксозни магазини и хотели. — Б.пр.