Лорд Тилбъри започваше да се пита дали дори една книга със спомени, които биха разтърсили цяла Англия, си струва цената, която плащаше.
— Наричам се Тилбъри — произнесе през стиснати зъби той, — защото неотдавна бях включен в Почетния списък17 и Тилбъри беше титлата, която си избрах.
Ярка светлина се проля върху неведението на Достопочтения Галахад.
— О, значи ти си лорд Тилбъри?
— Точно така.
— И за какво, за Бога, те направиха лорд бе, Фарфалак? — запита Достопочтеният с искрена почуда.
Лорд Тилбъри си каза, че трябва да бъде силен.
— Случайно заемам едно от не съвсем маловажните места във вестникарския свят. Собственик съм на концерн, чието име може би ти е познато — издателска компания „Мамут“.
— „Мамут“?
— „Мамут“.
— Чакай, не ми казвай — рече Достопочтеният Галахад. — Нека да отгатна. Ами че „Мамут“ не бяха ли тъкмо хората, на които продадох книгата си?
— Същите.
— Виж, Фарфалак… тоест Пайк… пардон, Тилбъри — започна печално Достопочтеният, — страшно съжалявам за това. Честна дума, съжалявам. Май те оставих на сухо. Сега вече разбирам защо си дошъл. Искаш да променя решението си. Е, боя се, че си бил целия този път за нищо, Фарфалак, стари приятелю. Аз няма да позволя книгата да излезе.
— Но…
— Не. Безсмислено е да спорим. Не мога да го направя.
— Но, по дяволите!
— Да, знам, знам. Но не мога. Имам си причини.
— Причини?
— Дълбоко лични и сантиментални причини.
— Но това е скандално. Нечувано. Ти подписа договор. Беше съгласен с условията, които ти предложихме…
— Условията нямат нищо общо.
— Не можеш и да претендираш, че не си в състояние да предадеш книгата. Тя е завършена и ето я там, на бюрото ти.
Достопочтеният Галахад взе ръкописа в ръце с нежността на майка, дундуркаща първата си рожба. Погледна го, въздъхна, пак го погледна и повторно въздъхна. Сърцето му се обливаше в кръв.
Колкото повече го препрочиташе, толкова по-голяма му се струваше трагедията, че такъв несравним шедьовър няма да види бял свят. Да, истински шедьовър, откъдето и да го погледне човек. С безкрайно търпение и любов той се бе нагърбил със задачата да издигне безсмъртен паметник на една епоха от лондонската история, която не по-малко от всяка друга заслужаваше своя Омир или Гибън18, и беше успял, за Бога! Една първокласна, изпипана работа.
Само дето никой никога нямаше да я прочете.
— Книга като тази никога не е завършена — поясни той. — Мога да продължа да я пиша, докато съм жив.
И въздъхна отново. После лицето му просветля. В крайна сметка на тази цена той купуваше щастието на щерката на Доли. Щом щерката на Доли щеше да е щастлива, нямаше какво повече да се съжалява и да се въздиша.
И все пак, мина му през ума, брат му Кларънс можеше да е малко по-корав и да демонстрира без чужда помощ пред женската част от семейството, че петел пее в тази къща.
Той прибра ръкописа в едно чекмедже.
— Но това не променя нещата — рече. — Завършена или не, тази книга няма да стигне до печатницата.
— Но…
— Не, Фарфалак, това е последната ми дума. Съжалявам. Не мисли, че не ти влизам в положението. Знам колко зле се отнесох с теб и признавам, че имаш пълното право да се ежиш и да се пенявиш…
— Аз не се ежа, нито се пенявя. Напротив, лаская се, че успявам, въпреки всички провокации от твоя страна, да запазя учтивия тон на разговора. Искам просто да ти кажа…
— Няма смисъл да казваш каквото и да било, Фарфалак.
— Не ме наричай…
— Не бих могъл да ти разясня цялата ситуация. Това ще отнеме твърде много време. Но за твоя утеха те уверявам, че каквото и да кажеш, то не ще промени нещата нито на йота. Книгата няма да излезе.
Настъпи напрегната тишина. Взорът на лорд Тилбъри, който бе прикован, като погледа на пекинез в захарница, в чекмеджето, скрило в себе си ръкописа, се отмести към мъжа, преграждащ пътя му към него. Той го загледа с копнеж по онази телешка плешка, оказала се някога тъй съкрушително оръжие в ръцете на Плъг Башъм.
17
Става дума за ежегодното присъждане на почетни титли по случай официалния рожден ден на британския монарх (който не съвпада с действителния му рожден ден, а е национален празник, честван обикновено в първата половина на юни). — Б.пр.