После треската отмина. Огънят на битката в очите му угасна. Той се изправи сковано.
— В такъв случай желая ти приятен ден.
— Да не си тръгваш?
— Да, тръгвам си.
Достопочтеният Галахад едва не закърши ръце.
— Хайде стига, не го приемай по този начин. Защо трябва да се надуваш, Фарфалак? Ето, седни, ще си побъбрим, после ще останеш с нас за вечеря…
Лорд Тилбъри преглътна.
— Вечеря!
Една безобидна дума, но в неговите уста тя някак си успя да добие измеренията на тлъста елизабетинска ругатня — каквато примерно Бен Джонсън, на излизане от кръчмата, би могъл да отправи по адрес на Бомон и Флечър19.
— Вечеря! — извика лорд Тилбъри. — Небеса!
Има мигове в живота, когато само бурната физическа активност може да изцели ранения дух. Точно както индиецът, ужилен от скорпион, се мъчи да облекчи своята агония с бягане, тъй и лорд Тилбъри, под прясното впечатление на срещата с мъжа, достоен според него да мине за скорпион, изпитваше желание да се облекчи с енергично ходене из пресечена местност. Когато достигна широките стъпала на входа и видя пред себе си таксито от гарата, той усети как стомахът му се бунтува само при мисълта да се напъха във вмирисания му на плесен търбух и да отпраши обратно към „Гербът на Емсуърт“.
Затова извади пари, тикна ги в ръката на изумения Робинсън, изпелтечи нещо нечленоразделно и като се завъртя на пета, закрачи тежко в западно направление. Робинсън го последва с оцъклен, безмълвен шропширски взор, докато гърбът му се скри зад храсталаците, след което бутна лоста си на първа и подкара вглъбено към дома.
Лорд Тилбъри продължаваше да крачи, обзет от своите мисли.
Отпървом хаотични, те полека започваха да добиват макар и мъгляви очертания. Съзнанието му се върна към оня план, заченат по време на самотното му чакане в малката библиотека. Един-единствен предмет стоеше като отпечатан върху ретината му — бюрото, в което Достопочтеният Галахад бе заключил своя ръкопис.
Ръцете го засърбяха за преки действия.
Като всеки реформиран пират, той не закъсня да си скалъпи оправдание за този греховен акт. Да задигне въпросния ръкопис, утешаваше съвестта си той, би означавало просто да вземе онова, което му принадлежи по право. Той имаше всички законни претенции над него. Договорът беше подписан пред свидетели, авансът — своевременно изплатен. Естествено, обичайната практика между автор и издател бе авторът да увие творбата си в кафява хартия, да й лепне марки и да я изпрати по пощата. Но след като той бе достатъчно ексцентричен, за да предпочете да я остави в бюрото си, та издателят да дойде и да си я прибере, това ни най-малко не влияеше върху валидността на сделката.
А колко лесно би било да се ограби това бюро, мина му през ума, ако човек гостуваше в замъка. От небрежния разсеян начин, по който Достопочтеният бе пъхнал ръкописа в чекмеджето, определено се създаваше впечатлението, че той дори няма да си направи труда да го заключи. Всеки, който имаше достъп до къщата…
Горчиво разкаяние обзе лорд Тилбъри, докато крачеше унило през притихналите от задух земи на замъка. Сега той виждаше каква грешка е допуснал, демонстрирайки тъй гордо своята обида пред Достопочтения Галахад. Ако само беше изиграл картите си правилно, като посрещне всичко с усмивка, приеме поканата за вечеря и продължи да играе картите си правилно, то почти със сигурност до мръкване щяха да го помолят да си вземе нещата от „Гербът на Емсуърт“ и да се пренесе в замъка. И тогава…
Не случайно поетът е казал: „От всички тъжни думи на перото и езика най тъжните са тези: а можеше да бъде друго.“20 Със стенеща душа лорд Тилбъри крачеше напред. И както крачеше, до ноздрите му изведнъж достигна аромат, който единствен на света можеше да отвлече съзнанието му от легналото върху него бреме.
Той бе надушил свиня.
На по-бегло запознатия с тези двама мъже вероятно би се сторило странно, че Джордж, виконт Тилбъри и Кларънс, граф на Емсуърт, биха могли да притежават какъвто и да било общ вкус. На пръв поглед изглеждаше, че тези два характера нямат повече допирни точки, отколкото северният и южният полюс. И все пак такъв бе удивителният факт. Колкото и широко да се различаваха във всяко друго отношение, те бяха единни в своите свински наклонности или по-скоро слабости. В малката си селска къща в Бъкингамшър, където имаше навика да се оттегля за нервно възстановяване през уикендите, лорд Тилбъри държеше прасета. И не само ги държеше, но ги обичаше и се гордееше с тях. И всичко, свързано с прасета, като например грухтене, мляскане, или както в този случай аромат, докосваше съкровена струна у него.
19
Бен Джонсън (1572–1637), Франсис Бомон (1584–1616), Джон Флечър (1579–1625) — известни английски драматурзи от времето на кралица Елизабет I (1558–1603). — Б.пр.