Затова сега той сепнато се изтръгна от своя унес, за да открие, че безцелните му скитания са го довели на един хвърлей картофена обелка от завидно обзаведена кочинка.
И насред тази кочинка се мъдреше свиня с форми, от които дъхът му секна.
Следобедът, както вече споменахме, бе облачен и душен. Нездрава мараня, подобна на ранен сумрак, обгръщаше света. Но нещо повече от една лоша видимост бе нужно, за да скрие Императрицата от нечий поглед. Вероятно под лъчите на слънцето пищните й извивки биха изпъкнали по-ярко, но дори в този сивкав здрач тя бе достатъчно внушителна, за да притегли лорд Тилбъри към себе си като с ласо. Той избърза напред и спря край оградата с провиснало чене.
Първата му реакция на гледката бе чувството на болезнен копнеж, на разяждаща, непоносима завист. Такъв бе неизменният ефект, който първата среща с Императрицата оказваше върху гостуващите познавачи. Те идваха, виждаха, зяпваха и си отиваха унили и потиснати, за да бродят през живота си от този миг нататък унесени и бленуващи незнайно по какво, подобно на мъже, целунати от богиня в съня си. До днес лорд Тилбъри бе гледал на своя Биг Бой като на достоен за името си шопар. Сега той с болка съзнаваше, че нанася обида на великолепната дама пред себе си дори само като се сеща за Биг Бой в нейно присъствие.
Императрицата след един кратък, но благовъзпитан поглед към новодошлия се върна към заниманието, което я бе погълнало преди появата на лорд Тилбъри. Тя притисна зурла към най-долната дъска на покоите си и взе да сумти печално. И когато погледна надолу, лорд Тилбъри видя, че една част от следобедната й закуска под формата на едър апетитен картоф се е изтърколила от основното блюдо на недостижимо разстояние. Това бе причината за злочестата тъга на сребърната медалистка. Като всички състезателни прасета, отнасящи се сериозно към своята кариера, Императрицата на Бландингс мразеше да пропуска нещо, което би могло да се изяде и превърне в напращяла плът.
Свинелюбивото сърце на лорд Тилбъри се трогна. Завистта го напусна, пометена от едни по-благородни чувства. Всичко най-добро и хуманно у него изплува на повърхността. Той изцъка състрадателно с език. При неговото телосложение всяко навеждане бе болезнено преживяване, но той не се поколеба. С цената на краткотрайно усещане, че ще се пръсне, картофът се озова в ръката му. И той тъкмо се канеше да го пусне във вирнатата муцуна на Императрицата, когато бе връхлетян от стряскаща задръжка.
Горещ дъх лъхна бузата му. Един дрезгав глас рече в ухото му: „Ррр!!!“ Жилеста ръка се сключи като менгеме около китката му. Друга го сграбчи свирепо за яката и го извъртя, при което той се видя изправен срещу осъдителния взор на висок, хърбав мъж в работен комбинезон.
Беше оня час от деня, който повечето рожби на Природата прекарват в следобеден сън. Но Пърбрайт не спеше. Неговият работодател го бе инструктирал да се спотайва, ето защо той се спотайваше още от обяд. Рано или късно, му бе казал лорд Емсуърт, цитирайки пророка Галахад Трипуд, тайнствен непознат ще се прокрадне към кочината на Императрицата. И ето, този непознат се бе явил барабар с отровен картоф в ръка и Пърбрайт го беше пипнал. Един Пърбрайт, подобно на Канадската конна полиция, винаги пипва онзи, когото е погнал.
— Хрр! — каза Пърбрайт, което на шропширски диалект ще рече: „Хайде ела сега да те запра някъде, докато отида да доложа на негова светлост какво е станало.“
Междувременно Монти Бодкин, след се раздели със Сю на покрива на замъка, бавно и умислено крачеше през територията на имението по посока на покоите на Императрицата. Целта му бе да направи сетен опит за побратимяване с благородното животно, като по този начин повдигне плачевно ниските си акции.
Той не бързаше. Следобедът бе прекалено спарен за това. Шропшир несъмнено се изживяваше като турска баня. Небето тегнеше като горещ компрес. Пеперудите бяха спрели да пърхат и само най-младите и енергични зайци си правеха труда да избягат, щом го зърнеха да тътри морни нозе по пътеката.
Но дори въздухът да искреше от кристална прохлада, младежът вероятно нямаше да закрачи по-жизнено, тъй като духът му бе прегърбен от тежка грижа. Нещата вървяха на зле.
Да, мислеше Монти, нещата определено вървяха на зле. Шеридън21 навремето бе писал за „проклето изражение, от което душата ти слиза в петите“, и ако Монти някога бе чел Шеридън, той щеше да долови, че това описание пасва като шита по мярка ръкавица на лицето на деветия граф Емсуърт, гледано през масата в голямата библиотека, или, да речем, в момент на зверене измежду клоните на някое дърво. Дори при оня паметен разговор с лорд Тилбъри в неговия кабинет в сградата на „Мамут“ той не бе изпитвал такава увереност, че общува с човек, канещ се в най-скоро време да се прости с услугите му. Той чувстваше как уволнението витае във въздуха. Направо чуваше плясъка на крилете му.