Звучи странно, а? Естествено е да се предположи, че то ще побере точно толкова. Това предполага и баламата. Само че нищо подобно. Всъщност то побира повече и сега ще разберете защо.
Първо вземете бутилката и я напълнете. Ето ви го единия литър. После завинтете капачката. След това — тук внимавайте много — обърнете бутилката с дъното нагоре и ще видите, че то е вдлъбнато. Е, остава ви само да лиснете малко уиски в трапчинката и… готово. Защото сега в шишето има повече от един литър уиски и вие прибирате паричките.
Накрая държа да спомена милото писъмце на Франки Кендън от Хендън, който ни пише как канарчето му правело „пиип-пиип“. А също и това на Мюриъл Пут от с. Равно Бърдо, която ще си изгуби и последната риза, ако се обзаложи с някого, че знае как се пише „костенурка“…
Лорд Тилбъри бе прочел достатъчно. Нататък имаше още малко чудесен материал за Уили Уотърс от Пондърс Енд и неговия котарак Мигълз, но вместо да му се наслади, той натисна възбудено звънеца.
— „Звънчета!“ — изкрещя хрипливо той. — „Весели звънчета!“ Кой редактира „Весели звънчета“ сега?
— Господин Селик е титулярът, лорд Тилбъри — отвърна неговият секретар, който знаеше всичко и носеше очила с рогови рамки, за да го докаже, — но в момента ползва годишния си отпуск. По време на отсъствието му за вестника отговаря помощник-редакторът господин Бодкин.
— Бодкин!
Гласът на лорд Тилбъри бе тъй гръмък и очите му изпъкваха от орбитите си тъй силно, че секретарят неволно отскочи крачка назад.
— Тоя въздухар! — изрече лорд Тилбъри със странно нисък, дрезгав тон. — Трябваше да се досетя. Трябваше да предвидя, че ще се случи нещо подобно. Предайте на господин Бодкин да се яви при мен незабавно.
Това бе възмездие, чувстваше той. Ето до какво води шляенето по благотворителни вечери и отклоняването от принципи, неизменно следвани цял живот. Една невярна стъпка, един миг на слабост, когато пиявицата-баронет седи отляво до теб на масата, и каква разплата, какъв горчив жребий!
Той се облегна назад в стола си и се зае да почуква по бюрото с нож за хартия. Тъкмо го беше счупил, когато на вратата се почука и на прага цъфна младият му подчинен.
— Добрутро, добрутро, добрутро — изскоропоговори приветливо същият. — Викали сте ме, разбирам?
За въздухар, Монти Бодкин бе рядко лицеприятен. Висок, строен и пъргав, а немалко хора го намираха и за симпатичен. Но не и лорд Тилбъри. Той се бе подразнил от външността на младежа още от пръв поглед, намирайки го за твърде добре облечен, твърде старателно вчесан и твърде приличащ на онова, което си и бе — изтъкнат и уважаван член на клуб „Търтеите“. Собственикът на издателска къща „Мамут“ не можеше да опише с думи своя идеал за начеващ журналист, но въпросното създание най-вероятно щеше да е нещо опърпано, за предпочитане с очила, и в никой случай нямаше да носи супермодни гети. А макар Монти Бодкин да не бе огѐтен в настоящия момент, край него с недвусмислена положителност витаеше гетена аура.
— Ха! — рече лорд Тилбъри, измервайки го с очи. Взорът му не вещаеше добро. Цялостният му облик бе на страдащ от зъбобол Наполеон, който търси начин да си го изкара върху някой прост маршал. — Влез — изръмжа той. — И затвори вратата — изсумтя след секунда. — И престани да се хилиш. За какво, по дяволите, си се ухилил така?
Тези слова бяха нагледно доказателство за бездната, зейнала между неговия поглед върху нещата и този на помощник-редактора на „Весели звънчета“. Безспорно имаше нещо, което по твърде забележим начин разполовяваше лицето на Монти Бодкин, но младежът можеше да се закълне, че това е една очарователна, подкупваща усмивка. Той я бе замислил като очарователна и подкупваща и ако не бе допуснал небивала грешка в изчисленията си, тя би следвало да се получи именно такава.
При все това, бидейки отзивчив въздухар, всякога готов да услужи, той си я прибра. Но беше леко озадачен. Струваше му се, че в атмосферата липсва сърдечност и се чудеше на какво да отдаде този факт.
— Чудесен ден — отбеляза, опипвайки почвата.
— По дяволите денят!
— Няма проблеми. Чичо Грегъри да се е обаждал напоследък?
— По дяволите чичо ти Грегъри.
— Няма проблеми.
— И стига с това „Няма проблеми“.
— Няма проблеми — рече смирено Монти.
— Прочети това.
Монти пое подадения му брой на „Звънчетата“.