— ВЪН! — изкрещя лорд Тилбъри.
Настъпи тишина.
— Значи няма да промените решението си?
— Не.
— И нищо не може да ви трогне?
— Не.
Монти Бодкин изпъна рамене.
— Е, няма проблеми — заключи сухо той. — Сега поне картите са на масата. Сега поне се видя кой колко струва. Щом заемате такава позиция, явно нищо не може да се направи. След като сте лишен от състрадание, отзивчивост и всякакви човешки чувства, единственото, което ми остава, е да се омитам. Само две неща ще ви кажа, лорд Тилбъри. Първото е, че съсипахте един млад живот. Второто е „много ви здраве“.
Той напусна стаята сковано и с достойнство, като аристократ от епохата на френската революция, пристъпващ към гилотината. Секретарят на лорд Тилбъри се отлепи от външната страна на вратата тъкмо навреме, за да избегне сериозна черепна травма.
С едномесечна заплата в джоба, печал на сърцето и душа, преизпълнена от оня неудържим копнеж за едно на крак, който обзема младите мъже в подобни мигове, Монти Бодкин стоеше в нерешителност на прага на Тилбъри Хаус. И Съдбата, която го държеше под око, бе принудена спешно да си размърда мозъка.
„Дали да взема — мислеше си Съдбата — да пратя този страдалец да накваси гърло в «Старата лоза» зад ъгъла? Или да го кача в едно такси и да го откарам в «Търтеите», където срещата със стария му приятел Хюго Кармъди ще доведе до мигновени резултати?“
Не бе леко за една средностатистическа съдба да направи избор като този. От него, избора, зависеше твърде много. Това щеше да се отрази върху участта на Роналд Фиш и Сю Браун, неговата годеница; на Кларънс, девети граф Емсуърт, и на Императрицата на Бландингс, неговата свиня рекордьорка; на лорд Тилбъри, основател и собственик на издателска къща „Мамут“; на баронета сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол; и на онова противно ситно човече Пилбийм, бивш редактор на „Светски пиперки“, а понастоящем притежател на частното бюро за разследвания „Аргус“.
— Хм! — рече Съдбата и потропа нервно с пръсти. — О, я стига! Да бъдат „Търтеите“.
И стана тъй, че двайсетина минути по-късно Монти се озова в пушалнята на клуба редом с младия господин Кармъди, зает да отпива коктейл „Диханието на гущера“ и да споделя историята на разбитата си кариера.
— Изхвърлен като гуреливо коте! — заключи той с горчив смях. — Натирен по най-безогледен начин! Какво да се прави, явно такъв е Животът.
Хюго Кармъди не бе коравосърдечен, но като справедлив млад мъж не можеше да не отбележи за себе си, че лорд Тилбъри е постъпил по единствения разумен начин. Очевидно, мислеше си Хюго, цялата тайна на успеха при положение, че ръководиш някакъв бизнес и Монти Бодкин работи за теб, се състоеше в това да се отървеш от него при първия сгоден случай.
— Неприятно, не ще и дума — рече той. — Но от друга страна, за какво ти е притрябвало да работиш? Та ти си червив от пари.
Монти призна, че не е ощетен откъм това съществено земно благо, но изтъкна, че не е там въпросът.
— Парите в случая не играят роля. Важното беше да удържа службата. Положението е крайно заплетено. Ако искаш, мога да ти го опиша най-подробно.
— Не, благодаря.
— Твоя воля. Още по едно? Келнер, още две от същото.
— Във всеки случай — подхвана Хюго в похвален стремеж да освети положителната страна на нещата, — ако не те бяха изритали сега, все рано или късно щяха да го направят. Каква изгода би могло да има от теб едно издателство като „Мамут“, освен да те използва като преспапие? Нещо повече, мога да се обзаложа, че с тая бутилка от уиски си сгафил отвсякъде.
Монти бе в значителна степен паднал духом след неотдавнашните събития, но не можеше да подмине подобна забележка.
— Аз пък се обзалагам, че не съм — изрече разпалено той. — Получил съм информацията лично, при това от крайно авторитетен източник. Старият Гали Трипуд, братът на лорд Емсуърт. Имението на чичо ми Грегъри в Шропшир е само на три-четири мили от Бландингс и като момче ходех там като у дома си. Един ден старият Гали ме дръпна настрана…
Хюго бе заинтригуван.
— Чичо ти Грегъри? Това да не е сър Грегъри Парслоу?
— Същият.
— Тъй, тъй. Пък аз дори не подозирах, че си негов племенник.
— Защо, познаваш ли го?
— Разбира се, че го познавам. Нали прекарах цялото лято в Бландингс.
— Наистина? Но да, разбира се, сега се сещам. Двамата с Рони Фиш сте стари дружки. На гости ли му беше?
— Не, секретарствах на стария Емсуърт. Лека, блага работа. Но взех, че я зарязах.
— Че секретарят му не беше ли очилатият Бакстър?
— Много си изостанал, драги. Бакстър е напуснал още миналия век.
Монти въздъхна като младеж, принуден да осъзнае как лети времето.