— Но да, разбира се. Все забравям.
— А аз не — каза лейди Джулия. — Ще ни простите ли, ако ви изоставим, сър Грегъри?
Сър Грегъри Парслоу изглеждаше като придворен готвач от епохата на Регентството, който е изкормил шарана за вечеря и е открил вътре диамантен пръстен.
— Естествено, лейди Джулия. Дума да не става. Всъщност аз бездруго мислех вече да си ходя.
— Ще поръчам да изкарат колата.
— Не се притеснявайте — промълви галантно сър Грегъри. — Не ми е нужна кола. Ще се поразходя. Като си помисля само, че тази пъклена книга не ми виси вече над главата… пфу, чувствам се като нов. Бих могъл да измина и десет мили.
В този миг погледът му се спря върху сдъвкания къс хартия на масата. Той го взе, скъса го на две и прибра половинките в джоба си. После с доволния вид на мъж, зачеркнал всякакви стриди от своя живот, закрачи енергично към вратата.
Само Пърси Пилбийм продължаваше да седи на своя стол и да гледа като натровен от гъби.
15.
Докато тези събития се развиваха в замъка Бландингс, в трапезарията на „Гербът на Емсуърт“ седеше един млад мъж и нагъваше калкан. Това бе второто блюдо от закъснялата вечеря, която той поглъщаше под укорителния взор на едър, блед, пъпчив келнер, който се беше надявал да свали престилката си още преди половин час.
Първото, което всеки би забелязал още с влизането си в помещението, като се изключи всепроникващият мирис на студено говеждо, бира, туршия, зеле, бульон, варени картофи и много отлежало сирене, който характеризира трапезарията на всяка уважаваща себе си английска странноприемница, бе извънредното униние на този млад мъж. Той сякаш бе погледнал на живота като цяло и бе видял неговата празнота. И всъщност това си беше самата истина. Монти Бодкин — защото така се наричаха тези тленни останки от някога славен младеж — стържеше самото дъно. За щастие, качеството на калкана в един провинциален хотел е такова, че човек не забелязва голяма разлика, когато той се превръща на пепел в устата му, което в случая правеше калканът на Монти.
Докато наближаваше „Гербът на Емсуърт“, за да призове лорд Тилбъри да постъпи като мъж и англичанин, младежът не чувстваше зад лопатките си крилете на оптимизма. Той си даваше сметка, че всички залози са против него. И все пак въпреки отрезвяващите нашепвания на разума таеше в гръдта си нещо като крехка, болнава надежда. Пет минути след пристигането му обаче собственикът на „Мамут“ стъпка тази надежда в прахта, след като я попари с вряла вода.
Когато Монти апелира към разбиране, изхождайки от факта, че ако не е пристигнал триумфално с ръкописа под мишница, то това не е по негова вина, лорд Тилбъри остана хладен и мълчалив. Когато продължи, изтъквайки, че Пилбийм може да е взел документа единствено от негово, Монти Бодкиново име, лорд Тилбъри нададе изразително, остро, презрително сумтене. А когато малко по-късно в хода на беседата Монти нарече бившия си работодател тлъст подъл шопар, последният се обърна, скръсти ръце зад гърба си и се отдалечи без коментар.
Ето защо Монти вечеряше мрачно, с натежало от скръб сърце. В трапезарията цареше тишина, нарушавана единствено от дишането на келнера, който щеше да стори добре, ако отидеше да му извадят сливиците.
Макар да не беше черноглед по природа, Монти Бодкин не можеше да скрие от себе си, че бъдещето не прелива от розови краски. Освен ако старшият съдружник на „Бътъруик, Манделбаум и Прайс“ не омекнеше — шанс едно към сто — или Гъртруд Бътъруик не зарежеше своите закостенели еснафски предразсъдъци и не се опълчеше срещу баща си — да речем, приблизително девет към седемнайсет, — той щеше да гледа тъй бленуваното си семейно щастие само през крив макарон. Това бе нелека мисъл за един мъж и напълно достатъчна, за да превърне в пепел и най-изисканата порция калкан, сготвяна някога под слънцето, да не говорим за доста отблъскващия бъркоч, с който главният готвач на „Гербът на Емсуърт“ го бе удостоил.
Калканът бе последван от овнешко печено, което на свой ред също се превърна в пепел заедно с картофите и брюкселското зеле, които го придружаваха. Пудингът, по технически причини, бездруго си беше пепел. Монти го погледна, сетне захвърли салфетката си с байроновски жест и като отклони вялото предложение на келнера за чаша портвайн и парче стилтънско сирене, се свлече по стълбите към градината.
Докато крачеше из мократа трева, той откри, че в съзнанието му покълват мисли за мъст. Като правило той бе благ и добродушен младеж, но постъпки като тези на Пърси Пилбийм и лорд Тилбъри просто си плачеха за отплата. И той се почувства дваж по-нещастен, когато след десетина минути установи, че не го огрява абсолютно никаква идея по въпроса. Налагаше се неохотно да признае, че с него или без него, двамата злодеи явно ще си процъфтяват и в бъдеще като два стръка татул.