Настъпи — пауза. Тежкото пъхтене, което долиташе през прозореца, можеше да бъде само на стиснат мъж, зает с писане на чек за хиляда лири. Това е характерно дишане, което няма как да се сбърка, макар и в известни отношения силно да наподобява агонията на недоклан шопар.
— Ето!
— Благодаря.
— А сега…
— Добре, слушайте — предложи Пилбийм. — Нещата стоят така. Аз не се осмелих да държа документа в къщата, поради което го укрих внимателно в една необитаема кочина край зеленчуковата градина. Момент. Ако ми услужите с писалката си, ще ви нарисувам скица. Ето това е стената на градината. Вървите все покрай нея и вляво, в едно заградено място, ще видите въпросната кочина. Веднага ще я познаете, тя е единствената постройка наоколо. Влизате вътре и под сламата, ето тук, където слагам кръстче, лежи ръкописът. Ясно ли е?
— Напълно.
— Смятате ли, че ще го намерите без затруднения?
— Нищо по-лесно.
— Добре. А сега още нещо. Просто дреболия, но все пак не е зле да бъдете подготвен. Казах ви, че кочината е необитаема, и когато оставях вътре ръкописа, така си и беше. Но после взеха, че преместиха там оная свиня на лорд Емсуърт, Императрицата на Бландингс.
— Какво?
— Предупреждавам ви, за да не се стреснете, като влезете вътре.
Моментният пристъп на праведен гняв, обзел лорд Тилбъри при получаването на тази информация, го напусна. Колкото и странно да бе, на негово място дойде едно отчетливо чувство на облекчение. По някакъв любопитен начин чутото премахна от ума му онова съмнение, което витаеше там. То придаде на разказа на Пилбийм усещане за реалност и правдивост.
— Всичко е наред — каза той с цялата бодрост, която можеше да се очаква от мъж с неговите възгледи толкова скоро след раздялата с чек за хиляда лири. — Това няма да предизвика усложнения.
— Мислите ли, че ще се справите с животното?
— Разбира се. Не ме е страх от свине. Свинете ме обичат.
При тези думи Монти усети как една цяла порода животни, която винаги бе уважавал и ценил, пада стремглаво в неговите очи. Никое свястно животно, смяташе той, не би могло да обича лорд Тилбъри.
— Е, щом е така, чудесно — обади се Пилбийм. — На ваше място бих тръгнал веднага. Пеш ли ще отидете?
— Да.
— Ще ви е нужен фенер.
— Ще мога да заема от съдържателя на странноприемницата.
— Добре. Тогава всичко е тип-топ.
До ушите на Монти стигна звукът от отваряне и затваряне на врата. Лорд Тилбъри явно бе излязъл по своите среднощни дела. За миг младежът остана с впечатлението, че Пилбийм също е напуснал стаята, но след кратка тишина отвътре долетя приглушена ругатня и като надникна през прозореца, той видя, че детективът се е надвесил над писалището. Възгласът навярно бе породен от откритието, че там няма нито хартия, нито пликове, нито писалка, а само нещо, което един мечтател би могъл да опише като половин пръст мастило.
Работата беше там, че Пърси Пилбийм вярваше в незабавното действие. Той смяташе без нито миг отлагане да изпрати чека в своята банка.
За целта натисна звънеца.
— Искам мастило — чу го да казва Монти, — а също писалка, хартия и плик.
Преди да установи липсата на канцеларски пособия, детективът бе оставил своя чек върху писалището. Сега го взе оттам и го заоглежда с любов.
Имаше за какво да се поздрави. Свършеното тази вечер, чувстваше Пилбийм, бе много, много по-добро от всичко, което бе вършил някога през живота си. Той се чудеше колцина мъже биха могли да обърнат отчайващото поражение в подобна бляскава победа. Ръката му се вдигна към противните мустачки и ги подръпна самодоволно.
И в същия миг една друга ръка се протегна хищно над рамото му. Чекът бе изтръгнат измежду пръстите му. Той се обърна и съзря пред себе си Монти Бодкин.
— Не! — изкрещя втрещеният детектив.
Монти не отвърна. Делата говорят по-високо от думите. С каменен взор той скъса чека на две, после на четири, на осем, на шестнайсет и на трийсет и две. Накрая, като видя, че не ще успее да докара цифрата до шейсет и четири, пристъпи към камината и със същото сурово изражение пусна късчетата през решетката като дъжд от конфети.
След оня първи изтерзан писък Пилбийм вече не промълви нищо. Той стоеше и съзерцаваше трагедията като хипнотизиран. Струваше му се, че напоследък прекарва по-голямата част от живота си в гледане на това как хората късат чекове, издадени на негово име. За един кратък миг войнственият дух на рода Пилбийм го подтикна да се хвърли връз този мъж със зъби и нокти, но сетне поривът се спаружи. Пилбиймовци може и да бяха храбри, но никой не би ги нарекъл безразсъдни. Монти беше с около двайсет сантиметра по-висок, с около десет килограма по-тежък, а и гледаше мръсно.