Така че Пилбийм се примири с повелята на Съдбата. Мълчаливо изгледа как Монти излиза от стаята. Вратата се затвори. Пърси Пилбийм остана сам със своите мисли.
Монти се упъти към фоайето на „Гербът на Емсуърт“. То беше празно, но не след дълго лорд Тилбъри се появи, стегнат и екипиран за дългия поход. Монти го изгледа саркастично. Той възнамеряваше много скоро да пъхне една хубава пръчка динамит под този лорд.
— Излизаме, а? — попита.
— Да, отивам да се поразходя.
— На добър час! — благослови го Монти.
Той проследи издателя с поглед. Скоро му предстоеше да го проследи не само духом, а и телом, но това можеше да почака. Той знаеше, че дори да даде на този трътлест мъж няколко минути преднина, пак ще стигне до мястото на срещата преди него. А междувременно го чакаше зловещо дело.
Той отиде до телефона и позвъни в замъка.
— Искам да говоря с лорд Емсуърт — изграчи с дрезгав, преправен глас, като гласа на страдаща от катар крастава жаба.
— Ще ви свържа с негова светлост — отвърна по-мелодичният тембър на Бийч.
— На всяка цена — рече Монти, слизайки с още една октава. — Въпросът не търпи отлагане.
16.
Лорд Емсуърт бе завлякъл изкълчения си глезен до библиотеката и го бе полегнал върху един от кожените дивани. Докторът беше идвал, оставил инструкции за прилагане на съгреваещи компреси, обявил живота на пациента си вън от опасност и си бе отишъл. И тъй като болката вече я нямаше, можеше да се предполага, че духът на деветия граф е намерил покой.
Това обаче изобщо не се покриваше с фактите. Той не само очакваше със свито сърце доклада на ветеринарния лекар относно натъпканата с хартия и мастило Императрица, което само по себе си бе достатъчно, за да избие балансите на всеки непривикнал към неизвестността мъж, но и сякаш за да усилят душевните му страдания, двете му сестри лейди Констанс Кийбъл и лейди Джулия Фиш се бяха събрали край болничния му одър и дуднеха влудяващо някакви глупости за парите на племенника му Роналд.
При все това от един момент нататък той прибягна до държавническата тактика да казва „А?“, „Да?“, „Какво?“ и „Мили Боже“ на равни интервали, което му даде възможност да посвети вниманието си на действително важни неща.
Хартия… Мастило… Дали мастилото не представляваше разяждаща киселина или нещо още по-лошо? Можеше ли дори най-държеливото прасе да устои на разяждащи киселини? Това бе мрачната насока на неговите същински мисли.
Но в сивотата на тревогата проблясваха и искрици оптимизъм. Той си спомни случая, когато Императрицата, вземайки небрежно изтърваната му пура за част от обедното си меню, я беше погълнала с признаци на явно задоволство, без това да й попречи на другия ден да бъде свежа като маргаритка. А също и неделната шапка на Пърбрайт. Ето още една причина за упование. Вярно, животното бе поело само една или две хапки от нея, но да останеш невредим, след като си погълнал дори квадратен сантиметър от шапка като тази, която Пърбрайт носеше в неделя на църква, свидетелстваше за изумителни съпротивителни сили. При мисълта за тези храносмилателни подвизи от миналото на лорд Емсуърт му ставаше по-леко.
Но той искаше Бийч най-сетне да се върне и да сложи край на кошмарната неизвестност. Икономът бе изпратен до кочината заедно с ветеринаря и отдавна вече трябваше е тук с резултатите от прегледа. Лорд Емсуърт копнееше по неговата компания тъй, както поетите на една отминала епоха са копнели по обществото на газели и арабски жребци.
Тъкмо в този напрегнат миг от битието на господаря на Бландингс до него достигна телефонното обаждане на Монти.
— Лорд Емсуърт? — произнесе странен дълбок глас.
— Лорд Емсуърт на телефона.
— Имам причини да вярвам, лорд Емсуърт…
— Чакайте! — извика деветият граф. — Една секунда. Не затваряйте. — Той се обърна. — Казвай, Бийч, казвай!
— Ветеринарният лекар смята, милорд, че няма какъвто и да било повод за тревога.
— Значи тя е добре?
— Напълно, милорд. Никакъв повод за безпокойство. Дълбока въздишка на облекчение разтърси лорд Емсуърт.
— Моля? — попита малко объркано гласът от отсрещния край на жицата.
— О, извинете. Тъкмо говорех с иконома си за моята свиня. Извънредно съжалявам, че ви накарах да чакате, но въпросът беше спешен. Та вие казвахте…
— Имам причини да вярвам, лорд Емсуърт, че тази вечер над вашата свиня ще се извърши покушение.
Лорд Емсуърт нададе рязък гълголещ звук.