— Какво?
— Да.
— Сериозно ли говорите?
— Да.
— О, хайде побързай, Кларънс — намеси се лейди Констанс, нетърпелива да поднови темата на вечерта. — Кой е там? Кажи му да позвъни по-късно.
Лорд Емсуърт с властен жест я накара да замълчи, след което продължи да джафка в слушалката подобно на морска крава.
— Тази вечер?
— Да.
— В колко часа?
— Всеки момент.
— Какво?
(— Кларънс, стига с това твое „Какво“ и затвори най-сетне тоя телефон.)
— Да, в близките няколко минути.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Мили Боже! Какъв ужас! Безкрайно съм ви задължен, драги… Между другото, кой сте вие?
— Един доброжелател.
— Какво?
(— Кла-РЪНС!)
— Един доброжелател.
— Ключодържател?
— Доброжелател.
— Обожател? Бийч! — провикна се лорд Емсуърт, след като едно далечно изщракване го извести, че загадъчният мъж е затворил. — Някакъв мой обожател — не ми съобщи името си — твърди, че тази вечер над Императрицата ще се извърши нападение.
— Наистина ли, милорд?
— В близките няколко минути.
— Наистина ли, милорд?
— Стига си повтарял „Наистина ли, милорд“, сякаш ти казвам, че следобед ще вали! Нима не съзнаваш цялата надвиснала… А ти, Кони — предупреди изпадналият в амок граф, извъртайки се като стар жилест тигър към сестра си, — само да си изсумтяла още веднъж!
— Наистина, Кларънс!
— Бийч, иди да доведеш Пърбрайт.
— Той няма да направи нищо подобно — остро повиши глас лейди Констанс. — Като си помислиш само, Пърбрайт в библиотеката!
Не се случваше често Бийч да е на едно мнение с първата дама на Бландингс, но сега можеше само да подкрепи нейната позиция. Като всички икономи, и той имаше непоклатими възгледи относно светостта на дома и се мръщеше на всеки опит на външния персонал да проникне в него — особено когато този персонал, подобно на Пърбрайт, лъхаше със страшна сила на свине. Само пет минути вземане-даване с този ароматизиран без задръжки мъж, чувстваше Бийч, и библиотеката трябваше да се праща на химическо чистене.
— Дали не бих могъл да предам съобщение на Пърбрайт от ваша светлост? — предложи тактично той.
Лорд Емсуърт, макар и в състояние на опасна възбуда, все още бе в състояние да се вслуша в гласа на Разума. Съвсем не мисълта за уханието на свинегледача го накара да промени решението си — библиотеката според него можеше само да спечели от един лъх на „Вечерен Пърбрайт“, — а оня дълбок, сериозен глас, който казваше, че след като атаката се очаква в близките няколко минути, би било лудост дори за миг да изтегли гарнизона от заетите позиции.
— Да — каза той. — Добра идея. Много по-добра. Браво. Отлично. Благодаря ти, Бийч.
— Няма защо, милорд.
— Върви веднага и съобщи на Пърбрайт онова, което ти казах. Предай му да стои укрит в близост до кочината и в подходящия миг да скочи и да залови злодея.
— Много добре, милорд.
— Нека го халоса по главата с една яка тояга.
— Много добре, милорд.
— Тъй, значи ще приключим вечерта с едно хубаво убийство — обади се лейди Джулия.
— А?
— О, не ми обръщай внимание. Щом ще подстрекаваш свинаря си да троши хорските глави, не е моя работа да ти се меся. Но внимавай да не се опариш.
Лорд Емсуърт изглеждаше впечатлен.
— Смяташ, че той може да рани Парслоу смъртоносно?
— Парслоу! — Гласът на лейди Джулия накара една статуетка на младия Давид, пророкуващ пред Саул35, да се заклати върху основата си. — Кларънс, да не си превъртял?
— Не, не съм — отвърна мъжествено лорд Емсуърт. — Безсмислено е да се преструваш, че не знаеш не по-зле от мен, че атентатът тази вечер е дело на Парслоу. Просто е невероятно как този човек успява да те върти на пръста си, Констанс. Защо мислиш, че те е подмамил да го поканиш на вечеря? За да проникне тук и да получи достъп до Императрицата, разбира се. Обзалагам се, че само за миг ако се разсееш, и ще се изниже.
— Кларънс!
— Е, добре, къде е той? Я да видим Парслоу! Покажете ми Парслоу!
— Сър Грегъри напусна замъка преди няколко минути. Каза, че иска да се поразходи.
— Да се поразходи! — Сега гласът на лорд Емсуърт бе този, който разклати младия Давид. — Бийч, не бива да губим нито секунда! Бързай, човече, бързай! Тичай при Пърбрайт и му кажи, че врагът е вече пред вратите.
— Много добре, милорд. А по въпроса за тоягата…
— Нека действа по свое усмотрение.
Лорд Емсуърт се свлече обратно върху дивана. Състоянието му наподобяваше това на военачалник, който, покрит с рани, е принуден да остане в своята шатра, докато битката се заформя отвън. Той пръхтеше неспокойно. Неговото място сега бе до Пърбрайт, а той не можеше да стигне дотам. По някое време положи крак на земята и предпазливо опита да се надигне, но един лицев спазъм, съпроводен с остро „Ох!“, показа, че няма надежда. Пърбрайт, този корав свинезащитник, трябваше да посрещне заплахата сам.