— Сигурна съм, че всичко ще е наред, Кларънс — каза лейди Джулия, която вярваше в методите на дипломацията, давайки на сестра си Констанс, която не вярваше в тях, знак да мълчи.
— Наистина ли си убедена? — запита жадно лорд Емсуърт.
— Разбира се. Можеш да разчиташ, че Пърбрайт няма да допусне да се случи нищо лошо.
— Да. Свястно момче е този Пърбрайт.
— Предполагам, че само щом сър Грегъри го види — продължи лейди Джулия, отправяйки твърд, обуздаващ взор към сестра си, която отново бе започнала недвусмислено да сумти, — и веднага ще избяга.
— Пърбрайт да избяга? — подскочи лорд Емсуърт.
— Не, сър Грегъри. Тъй че няма абсолютно нищо, за което да се тревожиш. Просто полегни назад и се отпусни.
— Мили Боже, Джулия, ти си ми голяма утеха.
— Старая се — отвърна добродетелно лейди Джулия.
— Караш ме да се чувствам далеч по-спокоен.
— Великолепно — каза лейди Джулия и с още един малък жест загатна на лейди Констанс, че положението вече е под контрол и тя може да продължи.
Лейди Констанс й отвърна с масонски поглед, че е разбрала.
— Джулия е напълно права — рече. — Няма защо да се притесняваш.
— Е, щом и ти също смяташ така… — издума лорд Емсуърт, започвайки да изпитва нещо близко до онова възхитително усещане за живот.
— Смятам, и то най-определено. Спокойно можеш да изхвърлиш от ума си всички тези дивотии и пак да ми отдадеш вниманието си.
— Моето внимание? За какво ти е притрябвало моето внимание?
— Говорехме — поясни лейди Констанс — за онези пари на Рони и за престъпното нехайство те да му бъдат дадени, за да сключи един брак, който Джулия и аз тъй силно не одобряваме.
— А, за това ли? — каза лорд Емсуърт, чувствайки как незабавната разпускаща топлина се стопява.
Той хвърли бленуващ поглед към вратата с мисълта колко лесно би било, при положение че глезенът му е здрав, да се плъзне през нея като змиорка и да не позволи да го приклещят повече за тази вечер.
Но сега, безвъзвратно приклещен, не му оставаше друго, освен да се отпусне върху възглавниците и да остави женските гласове да ромолят по него като дъжд върху стряха.
Междувременно в странноприемницата „Гербът на Емсуърт“ Монти Бодкин бе решил да въведе малка промяна в плана на своите действия. Първоначално, както читателят помни, той имаше намерение да последва лорд Тилбъри до клопката, която сам му бе устроил, тъй че, спотайвайки се на заден план — положително с усмивка на жесток триумф на уста, а защо не и със скръстени на гърдите ръце, — да си достави удоволствието да наблюдава неговото унизително, падение. Но когато, изтощен от доброжелатело-ключодържатело-обожателската разправия, най-сетне остави слушалката и напусна телефонната кабина, тази схема вече не му изглеждаше толкова привлекателна.
Мъж, който по природа е надарен с лек баритон, трудно може да провежда разговори с плътен бас, без да добие парещо усещане за сухота в гърлото. На излизане от кабината Монти имаше чувството, че е глътнал шепа едър талаш, и мисълта за двете мили път до замъка и техните сестрички — двете мили на обратно, го плашеше. Какъв бе смисълът, питаше се той, да си даде целия този зор само за да види как лорд Тилбъри бива сграбчен за яката от един свинар? Много по-разумно му изглеждаше да слезе в бара и там над халба блага бира да проследи развоя на събитията с окото на надареното си въображение.
Прочее не след дълго той се озова на една ъглова маса, с половин литър кехлибарена течност пред себе си, смазвайки изтерзани гласни струни и разменяйки по някоя разсеяна реплика със сервитьорката.
Самият Монти, все тъй обхванат от меланхолията, позната единствено на оня, който е обичал и загубил, предпочиташе да го оставят да размишлява в тишина. Но тъй като за момента се бе случил единственият посетител, сервитьорката, достолепна матрона в черна атлазена рокля и с гнездо от руси коси на главата, можеше да му посвети цялото си внимание и светското й чувство я подтикна да го заговори. При подобни случаи тя с пълно основание гледаше на себе си като на домакиня.
И тъй, те отвориха дума за времето, докосвайки се до ония негови аспекти като маранята преди бурята, хладината след бурята, силата на самата буря, възможните последици от нея за посевите, както и ефектът от гръмотевиците върху храносмилателните органи на сервитьорката. Тя тъкмо бе привършила с едно доста подробно описание (което вероятно би заинтригувало повече някой интернист, отколкото обикновен простосмъртен) на своите страдания по-рано същото лято, предизвикани от лекомислено ядене на краставица по време на буря, когато Монти случайно спомена, че го е наваляло.