— Ма наистина? — възкликна сервитьорката. — Ма вие какво, да не сте стоели на дъжда?
— И още как! — потвърди Монти. — Станах на мокра кокошка.
— Ма колко требва да сте бил глупав, ще ме прощавате — отбеляза тя, — да не се скриете поне в някой магазин. Или сте се разхождали навън из полето?
— Бях в парка. Горе в Бландингс.
— О, ма вие сте отседнали в замъка? — запита сервитьорката с интерес.
— Бях — уточни резервирано Монти.
Сервитьорката се залови да бърше една чаша.
— Там сега трябва да е пази Боже — подметна тя.
— Пази Боже?
— Как, не сте ли чули? Зарад свинята на негова светлост, дето изяла всичката оная хартия.
— Какво?
— Ма значи не знаете — възрадва се жената. — Да, негова светлост бил страшно разстроен. Научих го от господин Уебър, ветеринаря. Човекът се отби за едно малко по пътя за натам. Викнали го спешно по телефона. Трябва да има-няма половин час.
— Хартия?
— Тъй рече господин Уебър. Братът на негова светлост, рече, пишел някаква книга, а тя взела, че попаднала в кочината на свинята и тя я излапала. Тъй ми рече. Макар че как една книга ще попадне в кочината, умът ми не го побира.
Тя млъкна, за да се погрижи за някакъв клиент, отбил се за чаша тъмно пиво, давайки на Монти възможността да асимилира на спокойствие този изключителна вест.
Ето значи защо Пилбийм тъй настоятелно искаше парите си в предплата! От объркания въртоп в главата на Монти бавно изплува съзнанието, че Пърси Пилбийм трябва да притежава много редки качества, които досега са му убягвали. Мъж, достатъчно съобразителен и предприемчив, за да измъкне от лорд Тилбъри хиляда лири срещу стока, която отлично знае, че е в процес на храносмилане от свиня, положително бе мъж, с когото си струва да дружиш. Като си припомняше сега сцената в стаята за писане, увереността, с която детективът бе поставил своите условия, дръзкото безгрижие на онова „ваша воля“, накарало лорд Тилбъри да се бръкне като ужилен за чековата си книжка, една странна топлота към Пърси Пилбийм започваше да пуска кълн в гърдите на Монти. При все че този човек къдреше лимбите си по гнусноват начин, а мустачките му бяха изпитание за хора със слаби нерви, младежът чувстваше, че би искал да го опознае по-отблизо.
Едва сега той проумяваше същинската трагедия на унищожаването на оня чек. В момента на самото късане Монти, също както и Рони при един друг случай, бе целил просто големия жест. Той не си въобразяваше, че постъпката му има особена практическа стойност, тъй като потърпевшият трябваше просто да отиде при лорд Тилбъри и да си поиска нов чек. Но тази новина поставяше всичко на съвсем различна плоскост. Явно лорд Тилбъри нямаше да се бърка за повече чекове. Големият жест беше ударил на детектива една яка балтия, даваше си сметка Монти, и колкото да бе странно, изпитваше към него жал.
Сега той можеше да види нещата от Пилбиймовата гледна точка. При един залог от хиляда лири кой можеше да го вини, задето не е подбирал докрай методите си? В подобна ситуация не беше ли някой и друг удар под кръста оправдан? Без съмнение, реши Монти, отпивайки издебело от халбата.
С изгряването на този голям щедър поглед върху нещата, подсилен от отличното качество на бирата в „Гербът на Емсуърт“, у него настъпи почти сълзлива промяна в отношението към собственика на „Аргус“. Всеки, който можеше да изпрати лорд Тилбъри да бие пеша две мили за зелен хайвер, беше негов приятел. Сега той гледаше на детектива по-скоро като на роден брат, отколкото като на помияра, за който го бе имал преди.
И тъкмо в апогея на тази разнеженост техният обект влезе в бара.
— Добър вечер, сър — посрещна го церемониално сервитьорката. Както много свои колежки тя се държеше тъй, сякаш удостояваше госта със званието почетен жител на града.
— Мм — отвърна Пилбийм.
Той съзря седналия в ъгъла Монти и се намръщи. Ако Монти преливаше от топли чувства към него, то неговите очевидно се колебаеха около точката на замръзването. Той изгледа неприязнено младежа. Макар да бе дошъл с намерението да разкваси уста в бара, видът на онзи, който тъй неотдавна бе накърнил финансите му, го накара да размисли. Никой не обича да пие в атмосфера, отровена от присъствието на личност, която току-що го е ограбила с хиляда лири.
— Едно двойно уиски — каза Пилбийм. — Изпратете го в стаята за писане, ако обичате.