— Господари, отворете очи! — проговори конят. — Стигнахме вече.
Младежите отвориха очи и видяха, че са стигнали в съвсем чужда земя. Съмваше се. Изгряваше голямо червено слънце над земята. Наблизо край брега блестеше непознат град. Вън от града се издигаше мраморен дворец, обкръжен с високи зелени гори.
Пътниците разбраха, че са пристигнали в онова царство. Мерук сне юздата от коня. Той скочи в морето и се изгуби. Подире закопаха юздата, отбелязаха добре мястото и тръгнаха към непознатия град.
Като слязоха в града, двамата момци най-напред потърсиха място, дето да нощуват, и тръгнаха да се опознаят с новото царство и хората му. Те скитаха насам-натам, видяха много и най-чудни неща. Хората в онзи град бяха големи майстори на всякакви изкусни работи. Вред се виждаха магазини с различни стоки — от злато, от сребро и слонова кост.
Двамата момци минаха и покрай царския дворец. По пътя срещнаха добри хора и ги попитаха — има ли царят дъщеря мома, как се казва, каква е, какво прави.
Хората разбраха, че са знатни чужденци, и ги попитаха по каква работа са дошли в царството им.
— Търговци сме — побърза да отговори Мерук. — Чухме, че имате майстори на изкусни неща, и дойдохме да купим за нашия цар.
Тогава хората им обадиха, че царят има млада и красива дъщеря, която се казва Джанина. Казаха им още, че девойката била много добра, но винаги мълчала, тъгувала и плачела. Преди години магьосници откраднали по-голямата й сестра, Омайна. Двете сестри много се обичали. Оттогава Джанина вечно жалила по изгубената си сестра. Никой не могъл да я развесели. Царят, баща й, обещавал, че който я развесели, ако е жена, ще получи скъпи дарове, а мъж ако е — ще му я даде за жена. Досега само двамина били я развеселили — и двамината млади царски синове. Но още същия ден и двамината се изгубвали и Джанина ставала все по-тъжна.
Така им казаха хората. Мерук си спомни за думите на птицата и разбра, че злият магьосник Юмрукос ще да е погубил царските синове. Момците повярваха, че е тази девойката, която търсят. Но как да се явят при нея? Как да я развеселят?
Най-сетне Мерук скрои хитър план. Той отиде при един стъклар и му поръча да му направи стъклен шкаф, голям колкото да влязат вътре двамина. Но да бъде така изкусно направен, че отвътре навън всичко да се вижда, а отвън навътре — нищо. Освен това да не се познава, че има врата.
След два дни шкафът бе готов — такъв, какъвто бе поръчан. Мерук заплати скъпо на майстора и му поръча никому да не казва, че е построил такъв шкаф. Мерук вдигна шкафа, отнесе го в стаята, дето нощуваха, каза на Сехадина да влезе вътре и да се заключи. И почна той да му задава загадки отвън, а Сехадин отговаряше отвътре, уж, че не той, а самият шкаф отговаря. Три деня се упражняваха така. Изучиха какви не смешни въпроси и отговори.
И ето след няколко дни край царския дворец се появи чудо невиждано — говорещ шкаф! Стекоха се хора, гледат — стои странник пред стъклен шкаф, задава му загадки и шкафът отговаря като жив, с човешки глас.
Гледаха хората, обхождаха го отвред — нигде няма ни врата, ни ключ, а чува се жив човешки глас отвътре! Мнозина опитваха. Каквото го запитат — отговаря. Песни пее, смешки разказва, та хората се превиват от смях. Видя царската дъщеря навалицата от прозореца на двореца и прати да узнаят какво има там. Казаха й — жив говорещ шкаф. Песни пее, врачува, смешки разправя. Зачуди се царската дъщеря — какъв ще е този жив шкаф.
— Доведете го — дума тя, — искам да го видя.
А Мерук това и чакаше. Ето ти го в двореца с шкафа.
— Що е това? — пита хубавицата.
— Говорещ шкаф, княгиньо — отвръща чужденецът. — Всичко знае, всичко може. От баща си наследство го имам. Прехраната си вадя с него.
— Добре — каза хубавицата. — Нека ми разкаже весела приказка!
— Не мога! — чу се глас от шкафа. — Не мога така, княгиньо. Трябва да сме само двама. Тогава по всички въпроси ще ти отговоря.
— Излезте всички! — заповяда тя.
Излязоха всички. В стаята останаха само тя и шкафът.
— Е, шкафе, говори сега. Кажи ми най-напред коя съм аз?
— Ти си царска дъщеря, княгиньо. Казваш се Джанина и си най-прекрасната девойка на света. Но ти имаш голяма скръб, княгиньо!
Княгинята наведе насълзени очи.
— Голяма скръб, княгиньо — продължи шкафът. — Ти жалиш загубената си сестрица Омайна.
При тези думи княгинята се впусна към шкафа и го замоли, като чупеше ръце: